Лидерството е една от най-популярните теми, които се изследват в днешно време. Не е тайна, че на лидерите се приписват най-големите заслуги както за успехите, така и за провалите на компаниите. Лидерството е един от ключовите социални феномени, които оказват значително влияние върху развитието на обществото, организациите и отделните индивиди. То е предмет на множество изследвания, анализи и дискусии в различни научни дисциплини, но най-вече в психологията, мениджмънта и социологията. Различните подходи към разбирането и практикуването на лидерството предлагат разнообразие от перспективи и методологии за анализ.

   

Същност на лидерството 

 

   Един от изследователите на лидерството, Джеймс Майндъл го определя по следния начин: „Романтичната концепция за лидерството включва силна вяра във важността на лидерството като фактор за функционирането или нефункционирането на организацията. Това предполага, че лидерството е основна сила в съвкупността от организационни събития и ситуации. Следователно, то може да се тълкува като предположение, предубеждение или пристрастие, което заинтересованите страни намират, когато търсят рационално и емоционално удовлетворяващо разбиране на причините, природата и последиците на процесите в организацията." (Meindle, 1995)

 

      Повечето хора си мислят, че лидерът е човек, който контролира всичко и който лесно намира пътя към успеха вземайки големи и правилни решения, но на практика не е точно така. В много от случаите лидерите нямат контрол над дадената ситуация. Много е лесно да се видят резултатите от начина, по който лидерите водят, тъй като те или постигат успех или се провалят. Много често обаче страничните наблюдатели не могат да видят на какво точно се дължи този успех или провал и затова смятат, че се дължи изцяло на способностите на лидера, като не вземат предвид, че върху неговата работа влияят редица фактори, както външни (фактори на средата), така и вътрешни (организационни фактори). Следователно, можем да кажем, че успехът или провалът на един лидер не винаги зависи изцяло от неговите лични качества и умения, а често се дължат и на създалите се обстоятелства под влиянието на различни фактори.

​

      Понятията лидер и лидерство идват от английската дума “lead”, която значи „водя“. Въпреки наличието на много литература по темата, все още не съществува единно определение за лидер и лидерство. Едно от най-широко разпространените определения за лидерство, гласи, че то представлява определен тип междуличностно взаимодействие между лидера и неговите последователи, базиращо се на най-ефективното за конкретната ситуация съчетаване на различни източници на власт, което е насочено към активизиране и безусловно приобщаване на хората за постигане на общите цели. Лидерството може да се определи и като връзка между лидер и последователи, които си влияят взаимно по такъв начин, че да постигат общите си цели.

 

      Лидерството е най-старата форма на изява и реализация на силната личност в обществото. Още от древни времена е било ясно, че хората не са еднакви, а определени лица винаги излизат напред и застават начело на рода, гилдията, града, държавата. Тези хора са лидерите. Интересът към лидерството като явление датира още от създаването на първите човешки общности, но неговото научно изследване започва едва преди около сто години. Лидерът има авторитет и се ползва с влияние и доверие, неговите думи имат тежест за останалите. Този авторитет се дължи на социално значимите качества, които лидерът притежава и значителния принос, който той има по отношение на постигането на груповите цели. Не всеки човек с авторитет обаче може да бъде лидер. Лидерът трябва да изпълнява организаторска функция като решава различни проблеми и задачи, докато за човекът с авторитет изпълнението на такава функция не е задължително. (Иванов, 2014)

​

    Лидерството е социално явление, което притежава следните характерни особености:

• Когато възникне обща задача или общ проблем, групата реагира като излъчва лидер;

• Лидерството е групова функция, при изпълнението на която има определени роли и се спазват определени норми;

• Лидерството има едно основно предназначение, което е свързано с промените в групата, включващи трансформация и развитие. Основната роля на лидерството е да придаде смисъл на промяната, който да обслужва както участниците, така и самата групова задача, която те имат.

• За разлика от управлението, лидерството не поддържа стабилността чрез балансиране, а удържа тревогата от неизбежната нестабилност, която съпътства трансформацията и развитието. (Иванов, 2014)

​

      Основната цел на лидера е да ангажира другите да отдават цялата си енергия за постигането на общия успех. За да постигнат тази цел, лидерите трябва да интегрират същността и формата на ефективното лидерство. Съгласно общоприетите схващания лидерите трябва да притежават следните основни качества:

• Да умеят да пробуждат съзнанието на хората - лидерите трябва да бъдат в състояние да насърчават и насочват хората към осъзнаване на важни проблеми, ценности и възможности. Те трябва да стимулират интересите и реализирането на потенциала на своите последователи, като ги подкрепят в процеса на тяхното развитие.

• Да вдъхновяват и мотивират хората - един от най-важните аспекти на лидерството е да бъдеш вдъхновяващ за другите. Лидерите трябва да бъдат в състояние да вдъхновяват и мотивират своите последователи, за да ги накарат да работят усърдно, да преодоляват препятствия и да се стремят към постигане на общите цели.

• Да постигат високи резултати - лидерите трябва да бъдат пример за отлични постижения и да насърчават ефективността и качествота на работата на своя екип. Те трябва да стимулират създаването на култура на успеха и внимателно да следят постигнатите резултати.

• Да дават пример за това как да се действа - лидерите трябва да демонстрират желаното поведение и да бъдат пример за етично и отговорно поведение. Техните действия и постъпки трябва да отразяват ценностите, които проповядват.

• Да показват кои са печелившите направления на дейностите - лидерите трябва да бъдат в състояние да разпознават възможностите и да насочват дейностите на екипа към постигане на поставените цели. Те трябва да са ориентирани стратегически и да притежават умения за преценяване на това къде и как да инвестират своите и на екипа усилия, за да постигнат желания успех.

• Да извличат полза не само за себе си, но и за хората около себе си - истинските лидери не се ограничават само до своите лични интереси, а се стремят към създаване на общо благоденствие. Те трябва да бъдат социално отговорни и да работят за благото на цялата общност, като насърчават сътрудничеството с другите и тяхното развитие.

 

​

Подходи за анализ на лидерството

 

    Лидерството може да бъде анализирано чрез прилагането на различни подходи. То може да бъде разглеждано чрез различните парадигми за лидерството, които са следните пет основни: персоналистична, транзакционна, трансформационна, харизматична и клинична (психоаналитична).

    От персоналистична гледна точка, лидерството се разглежда като съвкупност от определени личностни качества, които лидерът трябва да притежава. Теорията за личностните качества (наричана още Теория за великия човек) е най-ранно възникналия подход, чрез който е правен опит да се обясни лидерството. Според този подход, лидерът трябва да притежава определени качества, които го правят успешен ръководител и го отличават от останалите хора. Правени са стотици изследвания, за да бъдат открити кои са тези конкретни качества, но в крайна сметка не е открита пряка връзка между личностните черти на лидерите и техните умения за ръководене. (Гьошев, 2011)

 

      Транзакционната парадигма обяснява лидерството по следния начин:

• Взаимодействията и взаимоотношенията между лидерите и техните последователи се разглеждат като обмен на ценности, идеи и доверие;

• Лидерството функционира като особен вид сделка или договор.

 

     Транзакционното лидерство е известно още и като „мениджърско лидерство“. То се фокусира върху ролята на надзора, изпълнението на задачите и употребата на наградите и наказанията като начин за мотивиране на служителите. Тази теория е развита от Макс Вебер през 1947 г. и е доразвита от Джеймс Бърнс и Бърнард Бас, които създават противоположната концепция за трансформационното лидерство. Основните принципи на транзакционното лидерство са: хората работят най-добре когато знаят кой е начело и кой за какво отговаря; основното задължение на служителя е да се подчинява на ръководителя си; наградите и наказанията мотивират хората; подчинените трябва да бъдат наблюдавани внимателно, за да е сигурно, че ще работят според зададените стандарти. Транзакционното лидерство е най-подходящо за приложение, когато работата е рутинна, ясно дефинирана и добре структурирана. (Христов, 2020)
 

  Според трансформационната парадигма, лидерството представлява процес на преобразуване и промени на наличните личностни, организационни и управленски структури. Изграждат се условия и мотивация за формиране на нови ценности, качества, организация на работа, способности, умения, нагласи и т.н. Трансформационно лидерство съществува тогава, когато лидерът си взаимодейства със своите последователи с цел да бъдат осъществени някакви промени в организацията. За да постигнат тази цел те трябва да си сътрудничат. Характерното за трансформационното лидерство е високото ниво на комуникация между лидера/лидерите и останалите членове на екипа.

 

     Харизматичната парадигма обяснява лидерството като: наличие на способности и впечатляваща визия, които привличат последователи; интерпретация за перспективна мисия на лидера; съвкупност от личностни и поведенчески качества на лидера, които влияят върху хората и умение за управление на впечатленията за него. Харизматичната парадигма донякъде припокрива анализите и измеренията на трансформационната парадигма, но тук акцентът е върху преобразуващото влияние, произтичащо от способностите на лидера да представя себе си като едно цяло от впечатляваща визия, включваща неговите личностни характеристики и мащабни картини, представящи перспективи и възможности за развитие, интерпретирани през проекциите на специфичното и неотразимо излъчване на образа  на лидера. (Лидерството и човешкото бъдеще, 2015)

 

     Харизматичният лидер е визионер. Той работи с голяма енергия и ентусиазъм. Представлява модел за подражание за останалите и ги вдъхновява да дават най-доброто от себе си. Той е изцяло отдаден на работата си и на успеха на организацията и неговото присъствие кара и всички останали да дават всичко от себе си, за да постигат общите цели.

 

      Клиничната (психоаналитичната) парадигма разглежда лидерството от гледна точка на вътрешните преживявания и тяхното влияние върху лидерите и стиловете на управление – правят се интерпретации от психоанализата, според които ирационалното има своето обяснение, като например: чувството за вина, компенсирането на психологическия дискомфорт, патологичния страх от провал и др.
 

​

​Проучвания и дискусии относно лидерството
 

      Въпреки голямото изобилие от литература по темата за лидерството, не съществува единно определение за това какво точно е лидерството. С. Джонев предлага като теоретични източници за разбиране на понятието областите организационно поведение, социална психология и социално управление. (Джонев, 2001)
 

     В своите ранни изследвания Дж. Бърнс достига до заключението, че лидерството е един от най-изучаваните и в същото време най-малко разбираните феномени. (Burns, 1978)
 

      Цв. Давидков обобщава, че тъй като лидерството е сложно явление, при неговото идентифициране, обяснение и описание могат да бъдат използвани различни подходи и понятийни мрежи. (Давидков, 2006)
 

     Д. Хелригел, С. Джаксън и Дж. Слокъм групират изследванията в областта на лидерството в четири основни групи, които са:

• Теории за лидерските черти (качества);

• Поведенчески теории – тук се включват теории като: теорията за трите лидерски стила (по изследванията на К. Левин и Д. Макгрегър); лидерски стилове според Р. Ликерт, управленската решетка на Блейк и Муутън; др.

• Ситуационни теории – тук се включват теории като: ситуационен модел на Фидлер, теория за жизнения цикъл на Хърси и Бланчард, модел на участие във вземането на решения на Вруум и Йетон;

• Теории за трансформационното лидерство. (Helrigel, Jackson & Slocum, 1999; Гьошев, 2011)

 

      Трансформационните теории, които са едни от най-новите теории за лидерството имат много поддръжници, което показва, че сред ръководителите има желание да променят вече остарелите организации и да ги превърнат в по-конкурентоспособни. В тези теории, ключовата роля е на комуникацията между ръководителя и сътрудниците. Един от най-използваните модели, които описват идеята на трансформационното лидерство е създадения от Б. Бас и доразработен от него съвместно с Б. Аволио модел, който се нарича „Full-range leadership model”. Той е изграден върху схващането, че съставните лидерски стилове не са взаимоизключващи се, а са взаимнодопълващи се. Авторите описват общо шест лидерски стила, които са разделени в две групи: транзакционни и трансформационни стилове, като към тях е добавен и още един стил, който описва липсата на каквито и да е лидерски и ръководни умения у лидера/ръководителя. (Петкова-Гурбалова, 2019)
 

Връзки между лидерството и други дисциплини

    Лидерството, като научна дисциплина има връзки с множество други дисциплини. То е най-тясно свързано със следните дисциплини:

• Психология – между лидерството и психологията съществува тясна връзка, тъй като лидерските умения и поведение често се обясняват чрез психологически концепции. Изучаването на мотивацията, личностните характеристики, емоционалната интелигентност и когнитивните процеси е от съществено значение за разбирането на лидерството.

• Мениджмънт – изучаването на лидерските стилове и теории, мотивационните теории, организационното поведение и управленските практики е от важно значение за мениджмънта.

• Социология – тя предоставя контекстуален анализ на лидерството, разглеждайки го в рамките на групи, организации и общества. Социологическите теории помагат да се разбере как социалните структури, културни норми и обществени отношения влияят върху лидерските стилове и практики.

• Политология – в политологията лидерството е ключов елемент за разбирането на политическите процеси и институции. Политическите лидери, техните стратегии и способността им да получават подкрепа и доверие и да вземат решения са обекти на задълбочено изучаване от политологията.

• Икономика - лидерството в икономиката може да бъде анализирано чрез ролята на лидерите в икономическото развитие, предприемачеството и управлението на стопанските организации. Икономическите модели могат да дадат представа за влиянието на лидерството върху икономическия растеж и ефективност.

​​

​

​

Източници:

1. Гьошев, Б., Основи на управлението, София, 2011.​

2. Давидков, Ц., „Управление на организациите“, Парадигма, София, 2006.

3. Джонев, С., „Социална организация“ , Софи-Р, София, 2001.

4. Иванов, Д., Лидерство, Сиела, София, 2014.

5. Петкова-Гурбалова, И., Комуникацията като фактор за успешното лидерство, сп. Реторика и комуникация, бр. 40, юли 2019, https://rhetoric.bg/wp-content/uploads/2019/07/Petkova_Iya-Leadership-issue-40-July-2019-final.pdf

6. Христов, Т., „Транзакционно лидерство“, 14.12.2020 г., https://www.novavizia.com/tranzaktsionno-liderstvo/

7. „Лидерството и човешкото бъдеще“, В: Лидерството – време е за промени, Сборник с доклади, НБУ, 2015, с. 28-49

8. Burns, J. M. Leadership. NY: Harper & Row, 3, 1978.

9. Hellriegel, D., Jackson, S. & Slocum, J. Jr., Management. USA: Ohiо, 1999.

10. Meindl, J. R. (1995) The romance of leadership as a follower-centric theory: A social constructionist approach. Leadership Quarterly, vol. 6 no. (3). pp. 329–341.

11. https://www.managementstudyhq.com/leadership-styles.html

​