Развитието на теорията за управлението преминава през няколко основни етапа:

• Възникване на класическия подход, който се развива в три направления:

  • Научно направление – неговият фокус е насочен към изследвания върху организацията и управлението на труда на работниците.  Негов основоположник е Фредерик Тейлър (1856-1915 г.), който въвежда понятието “научно управление”, като под това понятие той разбира организация на труда.

  • Административно управление – то разработва същността на управлението на организацията, като цяло. Най-известните представители на това направление са Анри Файол, Хари Хопф, Лутър Гълик и др. Файол пръв определя съдържанието на понятието управление, като посочва, че то включва пет основни дейности, които са: предвиждане, разпореждане, организиране, съгласуване и контролиране. Той формулира и 14 принципа на управлението, много от които се прилагат и днес.

  • Бюрократично управление – то разработва теорията за идеалната бюрокрация. Теорията за бюрократичната организация е разработена от Макс Вебер (1864-1920 г.). Бюрократичната организация се характеризира с точно разпределение на труда, ясно определена йерархия, следване на подробни правила и инструкции и безлично управление чрез точно определени длъжностни задължения. Вебер определя следните основни черти на бюрократичната организация: разделение на труда, йерархия на властта, формален подбор, формални правила и процедури, безпристрастност и ориентация към кариера.

• Възникване на поведенческия подход през 20-те години на XX век – този подход възниква в резултат на основния недостатък на класическия подход, а именно че не се отчита човешкия фактор в организацията, т.е.: не се отчитат социалния контекст на работата и все по-нарастващите потребности на работниците; не се признават различията между отделните индивиди; ръководителите оценяват ниско професионализма на работниците и игнорират техните идеи и предложения. Затова, този подход се характеризира с фокус върху факторите, влияещи върху мотивацията на служителите и работниците. Подходът се развива в следните направления:

  • Направление „Човешки отношения“ – негов създател е Джордж Елтън Мейо (1880-1949 г.). Основната концепция тук е, че от решаващо значение за производителността на труда не са материалните фактори, а психологическите и социалните.

  • Направление „Организационно поведение“ – възниква след Втората световна война. Основните му представители са: Честър Бърнард, Ейбрахам Маслоу, Крис Аргирис и Дъглас Макгрегър. Фокусът на техните изследвания е насочен към изучаването на социалното взаимодействие в рамките на организацията, мотивацията, лидерството, организационните структури, комуникациите, качеството на трудовия живот и др.

• Възникване на количествения подход – той се заражда успоредно с организационното поведение (след Втората световна война). Този подход е известен и като изследване на операциите. Той се прилага за решаването на различни групи задачи, каквито са: ефективно управление на движението на запасите, оптимално разпределение на ограничените ресурси, минимизиране на разходите за обслужване на клиенти, оптимизиране на транспортните маршрути и др.

• Възникване на процесния подход – възниква през 60-те години на XX век, след като Харолд Кунц публикува статия, в която прави заключение, че теорията на управлението представлява джунгла. Той смята, че всеки един подход има какво да предложи на теорията на управлението. Процесният подход в управлението разглежда управленските функции (планиране, организиране, ръководство и контрол) като взаимосвързани и взаимнозависими. Според този подход управлението е цикличен и непрекъснат процес, при който тези функции се реализират чрез управленски решения и комуникация, за да се постигнат целите на организацията. Този подход синтезира различните управленски теории и обединява техните силни страни.

• Възникване на системния подход – започва да се прилага в мениджмънта в средата на 60-те години на XX век, като до преди това се е прилагал успешно в областта на точните науки и техниката. Основната теза на този подход е, че всеки обект на познание, независимо от неговия материално-веществен характер, може да бъде разглеждан като система. Основното понятие тук е „система“. Системата се разглежда като съвкупност от взаимосвързани и взаимнозависими части, всяка от които дава своя принос към цялото. Всяка система се състои от елементи и връзки между тях. По отношение на външната среда системата има: вход, изход, поведение и обратна връзка. Системите могат да бъдат два вида: отворени и затворени. Затворените системи са относително независими и имат фиксирани граници (такива са предимно техническите системи). Отворените системи си взаимодействат с външната среда, повлияват се от измененията в нея и се адаптират към тези изменения. Стопанските организации представляват отворени системи.

• Възникване на ситуационния подход – през 60-те години на XX век, когато възниква системния подход, се очертава нуждата и от ситуационен поглед върху управлението. Основната идея е, че макар общият процес на управление да е еднакъв, специфичните методи и подходи, които се прилагат за постигане на целите могат значително да варират според ситуацията, в която се намира организацията. Така възниква ситуационния подход, който е насочен към намиране на най-подходящите управленски подходи и методи според съответната ситуация, така че да се постигат целите на организацията по най-ефективния начин.

• Възникване на теория Z през 80-те години на XX век – неин създател е Уилям Оучи, професор в Калифорнийския университет. Теорията представя решение на управленските проблеми пречупено през призмата на човешките ресурси и затова тя може да бъде отнесена към направлението „Организационното поведение“.  Тя включва най-доброто от американската и японската система на управление. Основните принципи на теорията са следните: дългосрочно наемане на работа, групово вземане на решения въз основа на консенсус, колективна отговорност за резултатите, бавно издигане в кариерата, умерено специализирана кариера, холистична загриженост на организацията към работниците (не само вътре, но и извън организацията).

• Съвременни тенденции в развитието на теорията за управлението – натрупаните с годините знания и умения и съвременните тенденции в развитието на икономиката водят до нуждата от изучаване, обясняване и намиране на най-добрите начини за тяхното управление. Основните предизвикателства, пред които е изправена съвременната теория за управлението са: глобализацията, разнообразието на работната сила, промените в парадигмата на управлението  и др.