Формирането на клиничната психология като един от основните клонове на психологическата наука е неразривно свързано с развитието както на самата наука психология, така и с развитието на други науки – медицината, физиологията, биологията, антропологията и др. Следователно, може да се каже, че нейната история започва още в древни времена, когато психологическите знания са се зародили в недрата на естествените науки и философията. (Карвасарский, 2004)

 

      Възникването на първите представи за психиката, формирането на науката за душата и формирането на емпирични знания за психичните процеси и техните нарушения се наблюдава още в античната философия и в постиженията на древните лекари в анатомията и медицината. Древногръцкият лекар и философ Алкмеон Кротонски е първият в историята, който излага позицията, че мислите на човек се локализират в неговия мозък. След него, Хипократ (V в. пр. н. е.) също разглежда мозъкът като орган на човешката психика. Сред голямото наследство, оставено от него е доктрината за темперамента, според която съществуват четири вида човешки темперамента: сангвиник, холерик, флегматик и меланхолик. През IV в. пр. н. е. александрийските лекари Херофил и Еразистрат извършват дисекции на телата на починали хора и диференцират нервите, като откриват разликите между техните сензорни и двигателни влакна. Те правят подробно описание на мозъка, като насочват внимание към гънките, които отличават човека от животните. Херофил е твърдял, че мозъкът е центърът на човешката нервна система. Всички тези знания на древните гърци са били допълнени от римския лекар Гален (II в. пр. н. е.), в чийто учения за първи път се появяват идеите за психичния фактор, като част от съществуването на личността. (Карвасарский, 2004)

 

      Следва един доста дълъг период от време – Средновековието, който е белязан от мистицизъм и догматизъм, както и от преследване на учените от инквизицията. Психологията през Средновековието придобива етико-богословски характер, разчитайки на философия на Тома Аквински. Развитието на представите за психиката през този период рязко се забавя. В същото време на изток се натрупват все повече знания по отношение на анатомичните и физиологичните характеристики на човешкото тяло като основа на психичния живот. След падането на Александрия през VII в., част от ръкописите на гръцките и римските лекари се пренасят в Персия, която скоро след това е завладяна от арабите. Така, тези ръкописи оказват влияние върху трудовете на арабските учени. В много от тези трудове се акцентира върху обусловеността на психическите качества и психическите разстройства от естествени причини, като се подчертава зависимостта между психиката и условията на живот и възпитание. (Карвасарский, 2004)

 

    През XIV в. в Италия започва нова епоха – епохата на Ренесанса, която се характеризира с дейността на великите хуманисти от онова време Данте, Бокачо и Петрарка. Всички науки започват отново да се развиват. Медицината, анатомията и физиологията се развиват доста бързо в европейските страни през този период. През XV в. швейцарският лекар Парацелз представя нов поглед върху природата на човешкия организъм и методите за лечение на болести, а през XVI в. Везалий описва подробно плътното мозъчно вещество, което позволява на изследователите по онова време да се върнат към идеята за неделимостта на психичното от физичното. През 1590 г. немските философи Касман и Гоклениус въвеждат термина „психология“ в научните среди. Повишеният интерес към психологическите явления по това време дава основа за успехите на психологическия анализ на Франсис Бейкън и Рене Декарт. Английският политик и философ Франсис Бейкън (1561 - 1626 г.) изоставя изследването на общите въпроси, свързани с произхода на душата и се насочва към описание на нейните процеси. Така постепенно се отхвърля изучаването на душата като специален предмет и се преминава към изучаване на психичните процеси, което допринася за възникване на нови възгледи за съзнанието и постепенното отмиране на науката за душата. (Карвасарский, 2004)

 

     По същото време френският философ и математик Декарт (1596 – 1650 г.), който тогава се занимава с физиологични изследвания разработва концепцията за рефлекс, въпреки че тогава това все още не съществува като понятие. Той смята, че взаимодействието на организма с околната среда се осъществява от нервна система, която се състои от главния мозък, който е командващия център и „невронни тръби“. Всяка от тези тръби се състои от опънати нишки, които реагират при въздействието на външен обект. В резултат на това се отварят клапани, които благоприятстват движението на човешката душа от мозъка към мускулите. Душата, според него, е свързана с тялото чрез епифизната жлеза, която се намира в средата на мозъка. Тази жлеза улавя и най-малките въздействия от външния свят и ги насочва към мускулите под формата на реакция. Така, въздействието на външни обекти се признава като главна причина за мускулните движения на тялото и за пръв път като източник за появата на психичното у човека се разглеждат външните въздействия. (Карвасарский, 2004)

 

   Развивайки своята монистична доктрина за субстанцията, Спиноза преодолява дуализма на Декарт и въз основа на неговите идеи прилага един нов подход по отношение на познанието. Той разграничава три вида познание: абстрактни понятия за отделни неща, общи представи за основните свойства на нещата и интуитивно познание, при което същественото и индивидуалното постигат единство и се проявяват под формата на конкретни идеи. (Карвасарский, 2004)

 

      За баща на емпиричната психология е смятан Джон Лок, според който човек се ражда като „чиста дъска“, по която с времето се написват различни неща, т.е. човек не може да се роди добър или лош, умен или глупав, а социалната му среда го формира като личност. Учението на Лок оказва влияние върху развитието на идеите на привържениците на асоциативната психология Джордж Бъркли, Дейвид Хюм и Дейвид Хартли. (Карвасарский, 2004)

 

     Периодът между края на XVIII и началото на XIX век е белязан с развитието на идеите за разполагането на психичните процеси в някои първични умствени способности и затова лекарите започват да търсят местата в мозъка, където се намират тези способности. През 1779 г. немския анатом Майер прави предположение, че всички психични функции се осъществяват от мазолестото тяло и от малкия мозък, а умствените способности са локализирани в мозъчната кора, бялото вещество и основните области на мозъка. (Карвасарский, 2004)

 

      Бързото развитие на науката през XIX век доведе до резки промени в представите за живата природа и функциите на тялото, включително и психическите функции. Тези промени са улеснени и от научните открития в Европа – развитието на теорията на Дарвин в Англия, развитието на доктрината за механизмите за саморегулация на Бернар във Франция, откриването на механизма на централното инхибиране от Сеченов в Русия и т.н. (Карвасарский, 2004)

 

      През 1879 г. немският психолог, физиолог и философ Вилхелм Вунд (1832 – 1920 г.) организира първата експериментална психологическа лаборатория в Лайпциг, Германия. Вунд става основател на психологията като формална академична дисциплина. Неговият труд „Основи на физиологичната психология“, издаден през 1874 г. поставя основите на психологията като отделна независима наука. Той основава първото списание по психология, открива Института по експериментална психология и основава собствена научна школа, където по-късно са учили и работили много известни учени. От тях, трябва да споменем Лайтнер Уитмър (1867 – 1956 г.), който въвежда концепцията за клиничната психология. Той организирал психологическа клиника за деца с умствени изоставания и психични проблеми към университета в Пенсилвания. Също така, той разработва курс от лекции, отнасящи се към този проблем. (Карвасарский, 2004)

 

        В края на 90-те години на XIX век, немският психиатър Емил Крепелин (1856 – 1926 г.) въвежда психологическия експеримент в практиката на психиатричната клиника. Благодарение на използването на асоциативния експеримент, той успява да покаже различията в естеството на асоциациите при шизофрения и при маниакална психоза. Също така, той прави опит да изготви схема, чрез която да се изследва личността посредством няколко основни признака: време на протичане на психичните процеси, способност за упражняване, способност за възстановяване от умора, дълбочина на съня и др. Може да се каже, че въвеждането на психологическия експеримент за решаване на диагностични проблеми и класифициране на психични заболявания дава началото на един нов период в психиатрията – периодът на Крепелин. (Карвасарский, 2004)

 

      Крепелин е наричан „великият класификатор“ на психичните разстройства, тъй като след внимателни наблюдения посредством психологически експерименти, той стига до извода, че съществуват две основни психически разстройства: манийно-депресивна психоза и деменция прекокс, като всяко от тях има свои подвидове. Той разглежда причините за тези разстройства като предварително предопределени и биологични по природа и смята, че човек, който има психическо разстройство може или да се възстанови или да не се възстанови по естествен път. (Енциклопедия Психология, 1998)

 

    Асоциативният експеримент за диагностични цели е използван често и от швейцарския психиатър Ойген Блойлер (1857 – 1939 г.), който следи отблизо напредъка на експерименталната психология и възгледите за произхода на неврозите на Фройд. Благодарение на това, той идентифицира нова форма на мислене – аутистично мислене. (Карвасарский, 2004)

 

   Блойлер въвежда термина „шизофрения“, към който по-късно добавя и фундаменталните за анализа на шизофренията понятия „аутизъм“ и „амбивалентност“. Аутизмът той определя като състояние, при което се губи контакта с реалността, а амбивалентността като състояние, при което субекта изпитва противоречиви чувства по едно и също време. (Енциклопедия Психология, 1998)

 

    Немският психиатър Ернст Кречмер (1888 – 1964 г.) придобива световна слава с работата си върху връзката между структурата на тялото и характера. На базата на телосложението и функционирането на ендокринните жлези той разграничава видовете човешки темпераменти. Според него, има четири типа основни телосложение: лептозомен (астеничен), атлетичен, пиктичен и диспластичен, като всеки от тези типове е предразположен към различни видове психически разстройства. Лептозомния тип се свързва с предразположеност към шизофрения, атлетичния – към епилепсия, а пиктичния – към биполярно афективно разстройство. (Димков, 2019) През 1922 г. Кречмер публикува първия учебник, свързан с психологията, озаглавен „Медицинска психология“, в който поставя методологическите основи на приложението на психологията в медицинската практика. (Карвасарский, 2004)

 

      Френският психолог Алфред Бине (1857 – 1911 г.) освен, че прави експериментални изследвания на мисленето, изучава и хора, надарени с изключителни възможности, а също и въображението, паметта и развитието на интелекта при децата. През 1896 г. той разработва поредица от личностни тестове. През 1905 г. заедно с д-р Саймън, разработва скала на интелектуалното развитие, с която се определят децата, които имат някакви умствени изоставания с цел те да бъдат отделени от другите деца в училищата. (Карвасарский, 2004)

 

      За основател на съвременната експериментална психология във Франция е смятан Теобюл Рибо (1839 – 1916 г.), който нарича патопсихологията естествен експеримент на самата природа. Много от неговите научни трудове са посветени на изучаването на заболяванията, свързани с паметта, личността и чувствата. (Карвасарский, 2004)

 

      Огромен принос за развитието на клиничната психология в началото на 90-те години на XIX век има психоанализата, основана от австрийския невролог и психолог Зигмунд Фройд (1856 – 1939 г.) въз основа на медицинската му практика, включваща лечение на пациенти с функционални нарушения на психиката. Психоанализата значително усъвършенства психологическата теория и поставя началото на психоаналитичното лечение, провеждано от психолози и лекари. Психоанализата става централно течение в дълбочинната психология, като нейният основен предмет и общ проблем е подсъзнанието и неговото влияние върху формирането на личността. По-късно дълбочинната психология заема една от водещите позиции като основна психологическо направление, чийто последователи стават много талантливи теоретици. (Карвасарский, 2004)

 

      В първата третина на XX век в психологията се получава разрив между емпиричните приложни психологически изследвания и теоретико-методологическите основи на психологическата наука, особено по отношение на субективно-идеалистичния възглед за психиката. Този период продължава до средата на 30-те години на XX век. Тази криза дава възможност за появата на нови независими направления в психологията, претендиращи, че създават нова психологическа теория. Най-важни от тях са бихейвиоризма, дълбочинната психология и гещалт психологията. Всяка от тях разчита на собствените си теоретични идеи за същността на психичните процеси, развива собствена теория за личността в норма и патологиите и прилага собствени методи на въздействие върху пациента. (Карвасарский, 2004)

 

     През 30-те години на XX век продължават изследванията върху проблема за връзката между мозъка на човек и неговата психика. Опитите да се локализират най-сложните психични функции в определени области на мозъка водят до получаване на прекалено много информация, поради което се налага през 1934 г. немския психиатър Клайст да състави локализационна карта на мозъка. В тази карта отделните функции на мозъка, включително и социалните функции се свързват с активност на специфични области от мозъчната кора. Най-голяма известност получава картата на мозъчната кора, съставена от Корбиниан Бродман още в началото на XX век и включваща десетки области с различна структура. Най-общо тези области се разделят на: моторни, сензорни, асоциативни и психични. (Карвасарский, 2004)

 

    Дълбочинната психология започва своето развитие въз основа на психоанализата, разработена от Фройд. Психоанализата представлява собствена методология на Фройд, която е различна от традиционната и която се основава на идентифицирането на характеристиките на преживяванията и действията на човек, които се причинени от неосъзнати мотиви. Фройд предлага своеобразна психологична техника, която се нарича метод на свободните асоциации. Основната цел на този метод е да върне в съзнанието идеите и преживяванията, които са изтласкани в подсъзнанието и които може да са причина за невротични разстройства или абнормално поведение на пациента. Голяма част от теоретичните разсъждения на Фройд се основават на неговите собствени разстройства и на тези на неговите пациенти. Той използва и анализът на сънищата като основно средство за самоанализ, като обобщава своя опит в книга си „Тълкуване на сънищата“ (изд. 1900 г.). Фройд е първият теоретик, който изтъква значението на изследването на детството на даден човек при опит за разбирането на неговата психика. (Карвасарский, 2004)

 

    През втората половина на XX век, след Втората световна война (1941 – 1945 г.) основните области, възникнали по време на кризата (първите 30 години на XX век), постепенно губят своята популярност, претърпяват промени или значително се трансформират. Във философията и психологията, първо в Европа, а после и в САЩ започва да се обръща внимание на екзистенциализма, който възниква по времето на френската съпротива срещу немската окупация. За първи представители на това течение се считат философът и писател Жан-Пол Сартр (1905 – 1980 г.) и писателя, философ и журналист Албер Камю (1913 -1960 г.). Развитието на тази доктрина в психологията става благодарение на трудовете на Хайдегер и Ясперс. Екзистенциализмът става основа за развитието на хуманистично ориентираната психология, като до края на 50-те години на XX век възникват две нови направления – когнитивната и хуманистичната психология. Когнитивната психология възниква въз основа на изследвания на необихейвиористи, които посочват необходимостта от включването на когнитивни и мотивационни компоненти в структурата на поведението. Хуманистичната психология възниква като ново направление през 60-те години в САЩ. Тя се явява като противовес на дилемата между бихейвиоризма и психоанализата и открива нов поглед върху природата на човешката психика. Нейните основни принципи се заключават в признаване на водещата роля на съзнателния опит и цялостния характер на човешката природа, като се акцентира върху свободната воля, творчеството и спонтанността на индивида. За основоположници на хуманистичното направление в психологията са признати Ейбрахам Маслоу, Гордън Олпорт и Карл Роджърс. През 60-те и 70-те години на XX век интересът към хуманистичната психотерапия бързо се увеличава – милиони хора се записват в групи за срещи, на сесии за развиване на способностите за изразяване на емоциите, курсове за отключване на потенциала на личността и др. Самото хуманистично направление е доста нееднородно, тъй като обединява разнообразни методи, каквито са гещалт терапията на Перлс, екзистенциалната анализа на Бинсвангер, биоенергийният анализ на Франкъл и др. (Карвасарский, 2004)

 

      През 60-те години във връзка с провежданите изследвания на мозъка се възражда интересът към проблемите на съзнанието и неговата роля в поведението на хората. Въз основа на това възниква направлението невропсихология, чиято основна задача, според неговия основател руският психолог Александър Лурия (1902 – 1977 г.) , е да изследва мозъчните механизми на човек, като използва нови психологични методи за диагностика на локални поражения на мозъка. Малко по-късно Лурия вижда задачата на невропсихологията като част от медицинската психология в идентифицирането на фактора, който лежи в основата на психическото разстройство и в описване на особеностите на изменената структура на психическата дейност вследствие на мозъчното поражение. (Карвасарский, 2004)

 

    Въпреки, че концепцията за клиничната психология съществува в САЩ още в началото на XX век, тя се появява в немскоговорящите страни едва към средата на века. През 1946 г. немският невропатолог и психолог Вили Хелпах, издава книгата „Клинична психология“, като под понятието „клинична психология“ той разбира „психология на соматичните заболявания“, т.е. особеностите на психиката и поведението при соматичните заболявания. След това започват да се появяват още книги на тема клинична психология – през 50-те години на XX век се появява тритомното ръководство по клинична психология на Щерн, а приблизително по същото време излиза и учебникът по клинична психология на Майерхоф. Творбите на Шрамл могат да бъдат считани за първите учебници по клинична психология, предназначени за психолози и студенти по психология, в които тази концепция съответства на съвременната. В тези учебници се въвежда ново определение за клиничната психология, в която се включват психотерапевтични методи, които са близки на психологията, какви са: „разговорната психология“ (ориентираната към клиентите психотерапия) и „поведенческата терапия“. (Baumann, Perrez, 1998)

 

      В началото на 70-те години на XX век значението на клиничната психология все повече нараства както като приложна научна дисциплина, така и като професия. С развитието на все повече нови психотерапевтични методи акцентът на клиничните психолози се измести от диагнозата към терапията. Промените в концепциите на здравеопазването в много европейски страни доведе до назначаването на много психолози в здравните заведения, в резултат на което към задачите на психотерапията бяха прибавени и задачите, свързани с превенция и рехабилитация на заболявания. (Baumann, Perrez, 1998)

 

      В средата на 80-те години на XX век клиничната психология прониква в областта на соматичната медицина. Въвежда се концепцията за поведенческа медицина, като по този начин се създава област на изследователски и професионални дейности, в които намират поприще много преуспели психолози. По-нататък, в края на 80-те години на XX век концепцията на клиничната психология се разширява чрез появата на психологията на здравето. (Baumann, Perrez, 1998)

 

     Настоящата ситуация се характеризира с все по-ясно разделение на клиничната психология на частни области, което води до специализация както в науката, така и в практиката. (Baumann, Perrez, 1998)

 

   Днес клиничната психология е най-популярният от приложните клонове на психологическата наука. Така например, в Американската психологическа асоциация, седем от нейните осем отдела се занимават с теоретическите и практическите проблеми, свързани с психичното здраве. (Карвасарский, 2004)

 

    Психологическата наука преминава през дълъг период на развитие, чието начало може да се проследи още в античността, когато в Древна Гърция възникват първите философски учения. Клиничната психология представлява клон на науката психология, който е сравнително млад и все още се развива, но вече е набрал достатъчно популярност в целия свят.

 

 

 

 

 

Източници:

Димков, П. (2019), Темпераментна типология на Ернст Кречмер и креативността: Опит за невробиопсихологично обяснение и философско пояснение, ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград.

Карвасарский, Б. Д. (2004), Клиническая психология. Учебник

Енциклопедия Психология (1998), ред. Реймънд Корсини.

Baumann, U., Perrez, M. (1998). Lehrbuch Klinische Psychologie — Psychotherapie.