Всяка една наука се развива като си взаимодейства с други науки. Така е и при клиничната психология. Взаимодействията с други науки могат да бъдат както хоризонтални, така и вертикални. Според Платонов, по-важни са вертикалните връзки. Такава е връзката между клиничната психология и философията. Философията, свързана с клиничната психология, включва философското учение за методите на познание и трансформацията на реалността, както и прилагането на възгледите за света към процеса на получаване на познание. (Карвасарский, 2004)

 

    Клиничната психология се базира върху други две науки – общата психология и психиатрията и се припокрива с няколко други дисциплини, като: поведенческата медицина, медицинската психология, клиничната невропсихология, психология на здравето, обществено здравеопазване и психиатрия. (Бауман, Перре, 1998)

 

    Психиатрията принадлежи към медицинската наука, но тя е тясно свързана с клиничната психология. И психиатрията, и клиничната психология се фокусират върху психичните разстройства, с тази разлика, че клиничната психология се занимава и с разстройства, които не могат да се определят като психична болест, каквито са проблемите в семейството например. Клиничната психология се занимава също и с психическите аспекти на соматичните разстройства, но докато, в психиатрията се отчитат предимно соматичните източници на психичните разстройства, в клиничната психология се набляга предимно на психологическите аспекти на разстройството. Ясно е обаче, че цялостното разбиране на психичните разстройства е възможно да се осъществи само въз основа на сложни биопсихосоциални модели. Следователно, моделите, които се разработват в тези две дисциплини често не се различават съществено, а често се провеждат и съвместни изследвания. (Бауман, Перре, 1998)

 

    Тясна връзка съществува и между клиничната психология и психотерапията. Психотерапията представлява методично прилагане на психологически техники основно с цел да се възстанови психичното равновесие на личността. В по-тесен смисъл, психотерапията може да се разглежда като частен случай на клинична психологическа намеса. Тази намеса се характеризира със свои собствени специфични методи, чиято изходна точка се намира в психологическия аспект на личността, тоест в нейните емоции и поведение, които са предмет на психологията като наука. Клиничната психологическа намеса не се занимава с произхода на психичното разстройство, а с прилагането на методи, чрез които да се подобри състоянието на пациента. Следователно, тя може да бъде прилагана и при физиологични симптоми. При по-широкото разбиране на понятието „психотерапия“, то често се приравнява към „клиничната психологическа намеса“. (Бауман, Перре, 1998)

 

     Позицията на особена близост между клиничната психология и психотерапията се оспорва от медицината, според която от научна гледна точка психотерапията е по-близка до медицината, тъй като чрез нея се извършва лечение на болни хора. (Бауман, Перре, 1998)

 

    Клиничната психология оказва пряко влияние върху развитието на теорията и практиката на психиатрията, неврологията, неврохирургията, лечението на вътрешните болести и други медицински науки. (Карвасарский, 2004)

 

     Пряко свързана с клиничната психология е и психофармакологията, тъй като и двете науки изучават психичните разстройства и начините за тяхното лечение. Лекарственото лечение може да бъде включено в клиничната психология и да се постигнат положителни резултати при лечението на пациента. (Карвасарский, 2004)

 

 

 

 

Източници:

Карвасарский, Б. Д. (2004). Клиническая психология. учебник.

Платонов, К. К. (1967). Занимателна психология. изд. Наука и изкуство, София.

Baumann, U., Perrez, M. (1998). Lehrbuch Klinische Psychologie — Psychotherapie