Девиантното поведение представлява отделни постъпки или цялостно поведение на даден човек, които се отклоняват от общоприетите норми на поведение в даденото общество. Трябва да се уточни, че в едно общество даден вид поведение може да се определя като неправилно и отклоняващо се, а в друго да е напълно приемливо и нормално. Затова, когато се работи с личности с отклоняващо се поведение, стремежът е да се постигне следване на нормите на обществото, в което тази личност живее.

​

      Девиантното поведение е изследвано чрез редица теории – теории, изучаващи социалните условия, индивидуалистични теории и теории, базирани на личния избор на индивида.

Предмет на теориите, които изучават социалните условия, намиращи се в основата на отклоненията в поведението е как обществото определя девиациите, какво е значението и влиянието върху тях от групите и субгрупите на обществото, как девиантите усвояват своите роли, защо дадени отклонения са характерни за определено време и за определена територия и как обществото реагира на отклоненията от нормите.

 

     Индивидуалистичните теории търсят обяснение на девиантното поведение чрез оценка на факторите, влияещи върху развитието на личността – биологична наследственост, изградените през детството ценности и норми на поведение, моделите на поведение в семейството и т.н.

Теориите, които са базирани на личния избор на индивида в голяма степен игнорират ролята на груповите и културните въздействия върху индивида и процеса на научаване на девиантни норми.

Теориите, изучаващи девиантното поведение могат да бъдат разделени и на следните категории, според фокуса на изследването: биологически теории, психологически теории и био-социални модели на отклоненията.

 

       Биологическите теории се базират на разбирането, че хората с отклоняващо се поведение са до някаква степен биологически дефектни. Според криминолога Ч. Ламброзо хората или се раждат девианти или не, като наследствеността е основната причина за такъв тип поведение. Други биологични теории са: теорията за трите типа хора (мускулести и активни, хора с деликатно телосложение и хора с наднормено тегло), от които мускулестите и активните обикновено са с девиантно поведение; генетична теория, която обяснява девиантното поведение с генетична предразположеност или хромозомната теория, която го обяснява с наличието на допълнителна хромозома; теория за интелектуалната изостаналост или умствена недоразвитост, според която хората с девиантно поведение са нискоинтелигентни.

 

    Психологичните теории обясняват девиантното поведение със специфични девиантни характеристики като:

• Девиантно мислене – девиантите системно лъжат, имат висока самооценка и изпитват силен страх от обида или нараняване;

• Извършителите на престъпления, включващи насилие са три типа хора: властен, страхлив и садистичен;

• Характерна черта на девиантните личности е агресивността.

 

       Във фокуса на психологичните теории попадат и психопатите, при които се наблюдава липса на вина, съчувствие и разкаяние. Те са импулсивни и много от тях са нечувствителни към болката. Според някои специалисти, детската психопатия се увеличава с висока скорост и много от децата още от най-ранна възраст се учат да мамят, манипулират и използват другите за собствена изгода. Също така, те не успяват да развият чувство на емпатия, което да им позволява да разбират страданията на другите. Вместо това, тези деца развиват непочтеност, арогантност, нарцисизъм, безсърдечност и безсрамие.

 

     Психологичните теории често биват критикувани от социолозите, които смятат, че поведението на хората е основно в резултат на социалните роли, които те играят, а не толкова на специфични личностни характеристики.

 

      Към психологическите теории може да се прибави и психоанализата на Фройд, която разглежда хората като асоциални по природа, като продукт на неадекватна социализация, която е довела до отклонения в тяхното поведение под влиянието на външни фактори. В тези теории, като причина за девиантното поведение са разглеждани предимно неврозите и психозите. Неврозата е понятие, прието от Фройд, означаващо функционално разстройство, чийто симптоми символизират психичен конфликт идващ от детството на дадената личност. Към неврозите се причисляват и хистерията, натрапливата невроза и актуалната невроза (включваща: неврастения, страхова невроза и психоневроза). Психозата е състояние, при което личността губи връзка с реалността, не може да мисли ясно и може да вярва в нереални неща. Характерните симптоми на психозата са: обърканото мислене, фалшивите вярвания, халюцинациите, промяна в чувствата и промяна в поведението.

 

     В групата на био-социалните модели на отклоненията се включват основно следните две теории: теорията на въздържанието на Реклес и теория за условията на Айзенк. 

 

      Уолтър Реклес създава своята теория на въздържанието през 60-те години на XX век. Според тази теория хората се въздържат от извършването на девиантни действия под натиска на две основни вида задръжки: външни и вътрешни. Външните задръжки се изразяват в привързаност към семейството, към общността и към обществото. Вътрешните задръжки са: положително възприятие за себе си и взаимодействие с другите хора, общности и институции; висока степен на себеосъзнаване и ориентираност към постигането на цели; висока толерантност към фрустрацията; силно интернализирани морал и етика; добре развити его и супер-его. В съвременните условия, се наблюдава по-силно влияние на вътрешните задръжки отколкото на външните.

 

      Според Айзенк има два начина, според които хората се научават как да се държат. Единият начин е чрез рационално усвояване на нормите чрез прилагане на санкция (удоволствие или болка), като колкото по-бързо се приложи санкцията, толкова по-голям ще е ефекта върху бъдещите прояви. Другият начин е чрез въздействието на условия работещи чрез система от стимули формиращи съзнанието и вътрешната сила, която кара хората да спазват нормите. Като девианти се определят хората, чието съзнание не им пречи да нарушават общоприетите норми на обществото. Тук ефективността на въздействието зависи от чувствителността на нервната система и от социалното въздействие, което личността е получавала през детството си. Има доста критики към тази теория, някои от които са: не може да обясни кой определя кое е позитивно и кое негативно, не може да обясни защо ценностите са различни в различните общества и т.н.

 

     Девиантното поведение може да се прояви под различни форми, но всяка една форма носи негативен социален заряд, тъй като се отрича от социалните общности и в същото време се търсят подходящи санкциониращи норми, чрез които хората нарушаващи общоприетите норми да бъдат изолирани. Много от формите на девиантно поведение нямат противозаконов и обществено опасен характер, но могат в определени случаи да доведат до опасни и противозаконни действия. Често формите на девиантно поведение са динамични и преминават от една в друга. Така например, агресивното поведение води до конфронтация и конфликти с други хора, в резултат на което се провокира стремеж към съперничество, противопоставяне или избягване на конфликта. Ако другите хора се стремят да избегнат конфликта, то човекът с агресивното поведение остава в социална изолация.

 

       Основните форми на девиантно поведение са: агресивно поведение, конфликтно поведение, поведение на наркозависимите, поведение на алкохолнозависимите, ранно полово общуване и социално отчуждение. В някои случаи, формите на девиантно поведение могат да доведат до индивидуални девиантни практики като: самоубийство, наркомания, евтаназия, членство в секти или култове, извършване на насилие и др. Основните форми на криминални отклонения са: извършване на кражби, извършване на убийства, пране на пари, корупция, трафик на хора и сексуална експлоатация и др.

​

​

Източници:

1. Златанова, В. Изследвания на девиантното поведение. София. Изд. Авангард Прима, 2017

2. Форми на девиантно поведение. Публикувано на: http://www.zapsihologa.com/2012/11/blog-post_2102.html