Педагогиката се заражда и развива като теория и методика на възпитанието на децата в учебно-възпитателните заведения в края на 18-ти век. През втората половина на 19-ти век започва да се разширява обхвата на педагогиката в системата на общественото възпитание и в нея започват да се включват възпитанието на младежите и на хора от по-стари възрастови групи. Един от етапите, който оказва силно влияние върху формирането на съвременната педагогическа теория и практика обхваща периода от края на 19-ти и първата половина на 20-ти век. По време на този период възникват много идеи, концепции и теории, свързани с педагогиката. От този етап датира и появата на концепцията за социалната педагогика.

      

    Терминът „социална педагогика“ е предложен за първи път от немския педагог Карл Магер, но е разпространена от Адолф Дистевег в средата на 19-ти век. По-активно започва да се употребява, обаче, в началото на 20-ти век. За популяризирането на социалната педагогика особен принос има немския философ и педагог Паул Наторп.

     

   Причините (източниците) за възникването на необходимостта от ново направление в педагогиката, а именно социална педагогика, са следните: индустриализацията и масовото преселение на селското население в града, което води до трудности в адаптацията за живот в градски условия; увеличаването на престъпността и на аморалното поведение; загубата на монополните позиции на църквата в сферата на морала и възпитанието.

     

     В Русия, социалната педагогика започва да се развива в края на 19-ти век, но получава по-активно развитие през 20-те години на 20-ти век, което се изразява в разработки и опити за реализиране на идеята за свързване на училището със социалната среда. Тази идея получава практическо въплъщение в трудовете на С. Т. Шацки и на редица други ярки педагози практици и теоретици.

    

      В България, през първата половина на 20-ти век Ботю Шанов, Васил Манов, Димитър Грънчаров, Михаил Герасков, Найден Чакъров и Тодор Поптодоров обогатяват българската педагогическа мисъл със своите възгледи по отношение на социалната педагогика и социалното възпитание.

    

      През 50-60-те години на 20-ти век в Германия се възобновява теоретичната разработка на проблемите на социалната педагогика, но практическата дейност обозначена като социална работа, организирана от държавни институции, религиозни и обществени структури в Европа (вкл. и Германия) и САЩ започва още от края на 19-ти век.

   

     През 70-те години на 20-ти век в Европа се изостря интереса към проблематиката на социалната педагогика, което е свързано с поредната криза във възпитанието.

  

        В Русия по това време се проявява интерес в частност по отношение на появата на различни разработки за работа с деца по местожителство и в разработките на съответните методически препоръки, свързани с нея (от В. Г. Бочарова, М. М. Плоткин и др.). През 80-те години, М. А. Галагузова и В. Д. Семенов, изучавайки опита, придобит в младежките жилищни комплекси и социално-педагогически комплекси, пристъпват към теоретично търсене в сферата на социалната педагогика, като по този начин възраждат това понятие и самото направление на изследване.

​

     В развитието на социалната педагогика могат да се проследят две направления:

• Социално направление - в широк смисъл, социалното направление се определя от влиянието на обществото и държавата, като цяло, върху възпитанието на подрастващото поколение – това представлява социопедагогиката. В тесен смисъл, социалното направление на социалната педагогика се определя от влиянието на жизнената среда върху процеса на формирането на личността на човека – това е педагогика на околната среда.

• Личностно направление - то определя социалната педагогика на личността. Произхожда от “индивидуалната” педагогика на Дж. Лок (1632-1704), Дж. Русо (1712-1778) и др. В него има няколко направления - условно хуманистични и консервативни. Във втората половина на 19-ти век в „индивидуалната“ педагогика възниква крайно дясната и националистическа по своята същност концепция за формирането на свръхчовека на Ницше (1844-1900). Това направление поставя учителите пред предизвикателството да образоват човека заради самия него и за да го подготвят за живота. Това значително допринася за развитието на социалното направление на социалната педагогика като алтернатива на индивидуалната педагогика. То приоритизира социалната цел на човека и необходимостта да го подготви за живота в даденото общество и включва: педагогика на просоциалното развитие на личността, педагогика на социалните отклонения във формирането на личността и социално образование.

​

      В социалната педагогика са се развили следните основни направления:

• Социопедагогика - изучава официалните и неофициалните дейности на държавата, които тя извършва при формиране на стратегията за възпитанието на подрастващото поколение, както и тенденциите и моделите във възпитанието и характеристиките и възможностите на институциите за прилагането на тази стратегия.

• Педагогика на околната среда - изучава социалните и педагогическите възможности на средата, които пряко и косвено влияят върху социалното развитие и възпитание на човек на различни възрастови етапи от живота му.

• Педагогика на просоциалното поведение - тя се базира на схващането, че човекът, като социално същество се развива според законите на природата и се възпитава, като се вземат предвид нуждите на дадената социална среда, обществото и на самия индивид. Това значи, че личността и поведението на човека, от една страна се формира в съответствие с неговата индивидуалност, конкретни способности и възможности, а от друга страна се формира в съответствие със социалните условия, в които живее и се реализира като личност. И от трета страна, развитието на личността на човека се влияе и от изискванията на конкретното общество, неговата социокултура и начин на живот.

• Педагогическа превенция на отклоненията от социалните норми - това е раздел на социалната педагогика, който изучава причините за социалните отклонения в развитието и възпитанието на отделни индивиди или цели групи от индивиди, както и възможностите за тяхното предотвратяване и преодоляване. Факторите, които оказват влияние и водят до формиране на отклонения от социалните норми в поведението на личността, най-често са следните: индивидуална предразположеност към такъв тип поведение, начина, по който е протекъл предишния етап на формирането на личността, жизнената среда на подрастващия човек и неговото възпитание. Социалното формиране не е спонтанна последица от взаимодействието между човека и околната среда. Значително място в него заема социалното възпитание. В основата си това е насочената дейност на възпитателя (родител, лице, което го замества, учител, ръководител, наставник и др.) за създаване на специални условия за постигане на взаимодействие с ученика, като въздейства върху неговото съзнание и чувства в интерес на постигането на определени социални и педагогически цели.

​

​

Източник: 

Кутева-Цветкова, В., Относно научния статут на социалната педагогика, сп. Педагогически алманах, ВТУ, Велико Търново, 2017.

Мардахаев, Л. В., Социальная педагогика, Гардарики, Москва, 2005.

​