По време на своето развитие човек преминава през различни етапи. Според теорията за развитието на германският психолог и психоаналитик Ерик Ериксон (1902-1994 г.) развитието на човека се разгръща в определена последователност, като тази последователност има определен времеви период. За всеки период е характерно развитието на определени качества, способности и характеристики на човека, като всичко което се отклонява от тази норма, трябва да се счита за патология или отклонение. Съгласно теорията на Ериксон, развитието на човека от раждането до смъртта му преминава през генетично определени етапи, като той се сблъсква с 8 основни кризи, всяка от които е специфична за определения възрастов етап. Изходът от всяка от тези кризи, може да бъде благоприятен или неблагоприятен за по-нататъшното развитие на личността на човека. Всеки следващ етап се основава на резултатите от предходните. Ериксон смята, че развитието на личността се основава на три основни фактора: възпитанието, индивидуално-биологичните особености и социокултурното обкръжение. (Бояджиев, 2016)

 

      Осемте кризи, през които човек преминава по време на своето развитие са следните:

• Първа криза „доверие – недоверие“ – човек преживява тази криза в първата година след раждането си. Тук от решаващо значение за неговото по-нататъшно развитие е дали хората, които се грижат за него ще откликват на неговите физиологични потребности или не. Ако тези потребности са удовлетворявани, то у детето се развива чувство на доверие към света, а ако те не бъдат удовлетворявани, тогава се развива чувство на недоверие. С този етап се свързва и развитието на добродетелността и на вярата и надеждата, че дори и в трудни моменти, човек ще се справи и ще продължи напред. Тази вяра се предава от майката към детето.

• Втора криза „Автономия срещу съмнение и срам“ – тя се преживява от човека през периода от 1 до 3-годишната му възраст. През този период се правят опити детето да бъде научено да контролира телесните си функции (най-вече да се научи да ползва гърне). Ако през този период родителите са внимателни и търпеливи към детето като му помагат да развие тази способност, то у детето ще се развие чувство на автономност. Ако, обаче, родителите упражняват строг контрол, това може да доведе чувство на срам и съмнение у детето, което е свързано със страха му от това да загуби контрол върху телесните си функции. Придобиването на чувство на самоконтрол без да се губи уважението е източник на чувството за свободна воля.

• Трета криза „Инициатива срещу вина“ – периода на тази криза е от 3 до 6-годишна възраст. През този период детето започва да се самоутвърждава като започва активно да изследва и да се намесва в средата, която го обкръжава. В своите игри, децата започват активно да творят планове, което води до изграждане на чувството за инициатива. Ако, обаче детето преживява неуспехи и липса на отговорност, това ще доведе до чувство на вина и покорност. Успешното преминаване на този етап, на по-късни етапи ще доведе до изграждане на чувство за цел или смелост да се преследват цели, които човек смята за значими, независимо от трудностите, които ще среща и риска от провал.

• Четвърта криза „Трудолюбие срещу малоценност“ – периода на тази криза е от 7 до 12-годишна възраст. За разлика от първите три периода, при които кризите на развитието възникват и се разрешават в семейна среда, то тук вече кризата възниква в нова среда за детето, а именно училището. В зависимост от това каква е средата в училище и какви методи на обучение се използват, в детето се възпитава трудолюбие или обратното – непълноценност. Чувството на малоценност може да се прояви както по отношение на усвояването на учебния материал, така и по отношение на личностните взаимоотношения със съучениците и приятелите.

• Пета криза „Идентичност срещу дифузия“ – обхваща два статия от 13 до 15-годишна възраст и от 16 до 18-годишна възраст. През първия стадий на този период юношите синтезират целия си досегашен опит, за да формират стабилно чувство на идентичност. Например: от първия период (0-1 г.) идва чувството на доверието в другите и в себе си, въз основа на което юношите търсят хора и идеи, на които да вярват и подражават. През вторият стадий, ако у юношата е изградено чувството, че може свободно да определи желанията и стремежите си, то той започва да търси възможности за вземане на решения по отношение на бъдещата си професионална реализация. Ако юношата премине кризата успешно, той ще може да си отговори на въпроса „Кой съм аз?“, което ще бъде съпътствано от способността да се поддържа ангажираност независимо от противоречивите ценностни системи.

• Шеста криза „Интимност срещу изолация“ – обхваща периода от 20 до 40-годишна възраст. През този период основната потребност на индивида е от близост с любим човек, с когото да сподели живота си. Ако опитът да намери такъв човек се окаже неуспешен, това може да доведе до чувство на изолация. През този период идентичността на човека се изразява чрез хората, които той обича и го обичат, а най-силното качество е любовта.

• Седма криза „Генеративност срещу стагнация“ – това е периода между 40 и 60-годишна възраст. През този период от живота на човек, неговите усилия са насочени към грижата за следващото поколение. На тази възраст продуктивността и творчеството са най-високи. На този етап се изгражда добродетелта грижовност по отношение на любимите хора. Ако, обаче, човек не е успял да създаде поколение и да се грижи за него, то тогава у него възниква чувство на стагнация, скука и личностно обедняване.

• Осма криза „Интегритет срещу отчаяние“ – този период настъпва след 60-годишна възраст. Това е времето, през което човек осмисля и приема досегашния си живот и хората, които са били или са все още част от него. Това му дава чувството на цялостност и интегритет. На този етап възниква добродетелта мъдрост. Мъдрият човек приема, че животът му е трябвало да протече по този начин и той е трябвало да научи определени житейски уроци, които иначе не би научил. Ако човек не иска да приеме съдбата си и негодува срещу хората и събитията в живота си, това води до чувство на отчаяние, което се изразява в това, че той не разполага вече с време да започне живота си отначало и да върви по други пътища. (Бояджиев, 2016)

​

      Социалното включване, или социализацията, е процес, по време на който индивидът се интегрира в обществото и придобива социални умения и усвоява норми и ценности. Етапите на социалното включване обикновено са следните:

• Първична социализация - започва от раждането на индивида и обхваща детството и юношеството. Първичната социализация се осъществява главно чрез взаимодействието с близките членове на семейството и другарите, съучениците, възпитателите и учителите. През този период се учат основните социални норми и ценности, езикът, комуникационните умения и др.

• Вторична социализация – започва от съзряването на индивида като възрастен и може да се осъществява чрез участието му в различни обществени организации, кръгове, образователни и производствени екипи. На този етап се осъществява усвояването на по-сложни социални умения и роли, както и усвояването на културата и идеалите на обществото.

• Диференциация и интеграция - на този етап индивидът започва да развива по-специфични социални и професионални идентичности и роли. Той се включва в различни социални групи и мрежи, като същевременно поддържа своя индивидуален идентитет. Интеграцията се постига чрез приемане и усвояване на различните социални роли и култури.

• Социална мобилност и адаптация - този етап включва способността на индивида да се адаптира към промените в социалната среда и да постига различни степени на социална мобилност. Това може да включва премествания, промени в професионалния или образователен статус, промени в социалните роли и т.н.

​

​

​

Литература:

Бояджиев, В., „Етапи на психосоциалното развитие на личността – Ерик Ериксон“, 2016, достъпно на: https://valentinboyadzhiev.com/2016/09/01/etapi-na-psihosocialnoto-razvitie-na-lichnostta-erik-erikson/