Социалната работа по случай е един от основните и широко използвани методи в социалната работа. Този метод се фокусира върху индивидуалната помощ и подкрепа, предоставяни на конкретен човек или семейство, които се намират в затруднена ситуация. Социалната работа по случай изисква задълбочено разбиране на личността в контекста на нейната социална среда и цели постигането на положителна промяна чрез съвместна работа между социалния работник и клиента.

​

      Социалната работа по случай е един от основните методи, които се използват при работа с индивидуални клиенти. Той представлява последователно и структурирано подпомагане чрез идентифициране на проблемите и потребностите, които дадена личност в нужда има и чрез оценка на нейните възможности и способности. Въз основа на идентифицираните проблеми, нужди и способности на личността, се осигуряват и прилагат подходящи интервенции, мерки и услуги, които да са в нейна подкрепа. Всичко това помага на клиента да излезе от актуалния си статус и да подобри личностното и социалното си функциониране. (Механджйска, 2013)

 

     Основната цел на социалната работа е да подпомогне клиента да постига по-удовлетворяващи, ефективни и приемливи преживявания в социалните ситуации, в които се намира – и то с известна устойчивост във времето. За да се постигне това, се полагат усилия за постигане на положителни промени в средата на клиента или в неговите социални условия на живот. (Kumar, 2015)

   

       Определение на социалната работа по случай се дава за първи път през 1922 г. в книгата на Мери Ричмънд, озаглавена „Какво е работа по случай?“. Ранните дефиниции на понятието (в периода 1915-1922 г.) са свързани именно с даденото от Ричмънд определение в книгата. Те гласят следното: „изкуството на извършване на различни дейности с различни хора, при което в сътрудничество с тях се постигат както индивидуални, така и обществени подобрения“; „изкуството да се извършат подходящи промени, приспособяване, регулиране на социалните отношения на индивидите“ (Rengasamy, 2011); „процес, който развива личността посредством съзнателното въздействие върху състоянието и приспособяването на всеки отделен индивид, както и върху взаимодействието между хората и тяхната среда“. (Brieland, 1987)

   

       Авторите от 40-те и 50-те години на XX век се опират на дефиниции за социалната работа по случай, която едновременно се отнася до инструмент и до работна област. Според тези определения, клиентът бива стимулиран да участва в изследването на положението, в което се намира, да взема активно участие в планирането и да полага ефективни усилия за справяне с положението и проблемите си, използвайки възможностите и ресурсите, с които разполага и с тези, които му се предлагат от общността. Социалната работа по случай се определя и като процес, който се използва в някои социални служби и чрез който се помага на индивидите да се справят по-успешно със своето функциониране в обществото. (Rengasamy, 2011) Във всички определения се засягат две страни: да се подпомогне индивида в неговите отношения с обществото и да се помогне на обществото в неговите отношения с индивида. По този начин, структурата на социалната работа по случай влиза по всеки свой компонент не само по отношение на индивида, но и по отношение на обществото. (Plant, 1970)

   

    Според Хамилтън, в контекста на социалната работа случаят не се определя само от особеностите на клиента (дете, семейство, възрастен човек, юноша) и от естеството на проблема (материално затруднение, девиантно поведение или друго), а представлява „живо събитие“, притежаващо свой живот, динамика и развитие, поради което има икономически, социални, психологически и емоционални страни. Следователно, случаят включва както вътрешни, така и външни елементи и се състои от човека, ситуацията, обективната действителност и начина, по който човекът преживява ситуацията. (Hamilton, 1951)

 

      Още в концептуалните основи, върху които М. Ричмънд изгражда метода, се акцентира върху значимостта на взаимоотношенията между социалния работник и клиента, както и на прякото междуличностно взаимодействие в контекста на помагащата дейност. Наред с това обаче се подчертава, че специалистът трябва да бъде ангажиран както с личностните дисфункции на клиента, така и с проблемите, произтичащи от неговата среда и наличните ресурси. През 20-те и 30-те години на ХХ век методът на работа по случай се развива в рамките на психоаналитичната парадигма, която придава значение на динамичните вътрешнопсихични процеси, съсредоточавайки оценката върху индивидуалната патология. Интервенциите се извършват от позицията на зависимост на клиента от специалиста. (Cornell, 2006) Това допринася за разширяване на социалния контекст на помагащата дейност, като включва и интерес към индивидуалните процеси, наблюдавани по време на диагностика и терапия. (Механджийска, 2013)

 

      С напредъка на развитието този специфичен подход все по-ясно се изтъква връзката между индивидуалното поведение и социалните условия, както и обективните ситуации, в които се намират клиентите. По този начин се формира психо-социалната перспектива в социалната работа по случай (Ватано, 1998), без обаче методът да се откъсва от своите психоаналитични корени. (Механджийска, 2013)

 

      В резултат, в средата на ХХ век работата по индивидуален случай започва да се разглежда както като клиничен метод в сферата на социалните услуги, така и като форма на психо-социална помощ (Leplay, 2011) или като метод за психо-социална терапия (Cornell, 2006).

 

      В обобщение на направения преглед на основните разбирания и цитирани дефиниции може да се заключи, че социалните работници възприемат понятието „случай“ като съвкупност от взаимосвързани и динамично взаимодействащи си елементи, които са:

• Клиентът със своите индивидуални характеристики и житейска история;

• Проблемът, който може да се изразява в конфликт, дефицит, нужда, противоречие, риск или опасност;

• Обстоятелствата, ситуацията и условията, които са тясно и пряко свързани както с клиента, така и със самия проблем и в рамките на които той се проявява и поддържа. (Механджийска, 2013)

 

       Към разглеждането на случая може да се добави и по-широкия социален контекст – средата и обкръжението на клиента – както и специфичния индивидуален контекст на връзката между клиента и ситуацията. Това означава, че възприемането и преживяването на определени обстоятелства като проблемни е субективно и варира при различните хора. С други думи, срещата между даден човек и конкретни условия не води автоматично до формиране на проблем – интерпретацията зависи от личния опит и възприятие. В същото време, социалната работа стъпва върху универсални принципи, като основните човешки потребности и права. Именно въз основа на тях, определени явления и обстоятелства в човешкия живот се третират като проблемни, независимо от начина, по който индивидът ги възприема или преживява. Това позволява социалната работа да се ориентира към обществените ценности и идеали, когато дефинира и адресира проблемите. (Механджийска, 2013)

  

        В процеса на работа по случай, чрез своите проучвателни, аналитични и оценъчни дейности, социалният работник трябва да изгради цялостна и динамична картина на случая. Това означава да проследи причинно-следствените връзки между основните елементи, да изясни тяхната взаимозависимост и характера на взаимоотношенията между тях, както и да установи как тези връзки се променят във времето. Въз основа на този анализ специалистът формулира визията си за случая – точка, в която се събират аналитичната, оценъчната и планиращата работа. Така се изгражда последователен теоретико-обяснителен и интервенционен модел, който обхваща проблемите на клиента, причините за тях и поддържащите фактори, влияещите условия, както и възможните пътища за справяне и разрешаване на ситуацията. (Механджийска, 2013)

 

         Социалната работа по случай се реализира въз основа на спазването на следните основни принципи:

• Принцип на приемане – социалният работник приема клиента с всички негови ограничения, без да го осъжда, като се стреми да му помогне чрез постигане на постепенна промяна в поведението му.

• Принцип на конфиденциалност – социалният работник трябва да спазва правото на клиента на конфиденциалност, като запази неговата лична информация, освен ако разкритията не са в негов интерес.

• Принцип на отношенията – отношенията между социалния работник и клиента са основа на всяка помощ и изискват доверие и емоционална връзка за ефективна работа.

• Принцип на използване на ресурсите – за да се помогне на клиента, трябва да се използват всички налични ресурси, включително материални и лични, както и тези, които са налични в общността.

• Принцип на индивидуализация – всеки клиент трябва да бъде разглеждан като уникален индивид, чийто проблеми и нужди се различават и изискват персонализиран подход.

• Принцип на целенасочено изразяване на чувства – социалният работник насърчава клиента да изразява своите чувства, особено отрицателните, без да го осъжда, за да се постигне терапевтичен ефект.

• Принцип на контролирано емоционално ангажиране – социалният работник трябва да запази емоционална дистанция и да отговаря на чувствата на клиента със знание и разбиране, без да се ангажира емоционално.

• Принцип на комуникация – ефективната комуникация е основа за разбирателството и идентифицирането на проблемите на клиента, като създава пространство за свободно изразяване на чувствата.

• Принцип на самоопределение – клиентът има правото да взема решения за своето благополучие, като социалният работник му помага да избере най-добрите действия, съобразявайки се с неговите способности. (Kumar, 2015)

​

       Работата по случай протича в няколко основни етапа, по време на които се използват различни методи на работа. Тези етапи са следните:

1. Приемане на клиента – това е административна процедура и на практика не представлява част от самата работа по случай. Процедурата започва с първия контакт и обикновено приключва с второто интервю със социалния работник. Този етап изисква умело и задълбочено вникване в проблема на клиента, като се обхващат всички съществени аспекти на личността и нейната ситуация. Основните области за проучване включват: етапът на развитие на проблема, както и по чия инициатива и по каква причина клиентът се обръща към социалната служба; характерът на заявката и нейната връзка с проблема според възприятието на клиента; дали заявката реално отговаря на нуждите/проблема му; адаптацията му към социалните роли – в семейството, на работа и др.; състоянието на неговото физическо и психическо здраве; външният му вид при първата среща, включително облекло и поведение; лични и социални ресурси, включително материално и финансово положение; уместността и интензитета на емоциите му; характерът на защитните механизми, които използва; нивото на мотивация – доколко бързо иска да се справи с проблема си, какви усилия е положил досега, какви трудности е преживял и какво възнамерява да предприеме; семейната среда – статус, ценности, модел на взаимоотношения и др.; реакциите на клиента спрямо социалния работник, готовността му да приеме помощ и предпочитанията относно пола на специалиста, който ще работи с него. По време на този етап се изгражда и връзката между двама души, които не са в равностойно положение (социалния работник и клиента). Социалният работник възприема клиента като човек, който преживява силен стрес. Той проявява уважение към клиента и му помага да разреши проблема си.

2. Проучване – по време на този етап социалният работник събира всички налични факти относно клиента и ситуацията, в която се намира, за да може да планира подходящата интервенция. Чрез проучването социалният работник прави първоначална оценка на настоящите, миналите и потенциалните начини за адаптация на клиента към стресови и нормални житейски ситуации. Информацията се събира чрез използването на различни методи – интервюта, наблюдение, попълване на въпросници и документиране. Основният източник на информация е самият клиент, но в някои случаи се налага да се потърсят и данни от други лица (близки, експерти) и от документи или тестове. Необходимо е винаги да се спазват етичните принципи: конфиденциалност, уважение и активно участие на клиента.

3. Диагностика – след извършването на цялостно и задълбочено проучване, социалният работник преминава към диагностика и оценка на ситуацията. Диагнозата представлява опит да се определи по възможно най-точния начин социалната ситуация и личността на клиента. Диагнозата включва: обяснение, което е формулирано въз основа на установените факти; обяснение, което е направено с осъзнаване на различните начини на неговото тълкуване; оценка, която може да бъде променяна или преразглеждана при поява на нова информация. Диагнозата цели да се разберат както психологическите и личностните фактори, които причиняват затруднението на клиента, така и факторите на средата, които го поддържат. Основните видове диагнози, които могат да се поставят при работа по случай са: динамична диагноза (дава разбиране за настоящия проблем на клиента и за вътрешните и външните факторите, които действат в момента); клинична диагноза (с нея се цели да се класифицира проблема на клиента като вид заболяване или личностна дисфункция); етиологична диагноза (фокусира се върху произхода и историята на проблема). Информацията, която е необходима за изготвянето на диагнозата се получава чрез прилагането на три основни метода: интервю, попълване на чек-листи/въпросници и наблюдение, което се прави в реална среда. Поставянето на диагноза преминава през следните етапи: 1. Анализ на функционалните и дисфункционалните поведения на клиента в средата и класифициране на оплакванията и проблемите като „дефицити“ или „излишъци“; 2. Определяне на това какво трябва да е желаното поведение; 3. Изследване на събитията и факторите, които поддържат проблемното поведение; 4. Обобщаване на цялата информация; 5. Избор на най-важния проблем и съсредоточаване на усилията към неговото преодоляване.

4. Интервенция – основната цел на интервенцията е облекчаване на непосредствения проблем и ако е възможно, промяна на дълбоките затруднения, които го причиняват. Другите цели на интервенцията са: предотвратяване на евентуален социален срив на клиента; запазване на силните страни и ресурсите на клиента; възстановяване на социалното му функциониране; осигуряване на положителни преживявания за клиента; създаване на възможности за растеж и развитие; компенсиране на психологически щети; повишаване на способността на клиента към самонасочване; увеличаване на социалния му принос. Интервенцията протича в следните основни етапи:

   • Начален етап – по време на този етап основната задача на социалния работник е да разбере как проблемът е привлякъл неговото внимание, като се стреми да идентифицира всички аспекти на проблема, които са подходящи за работа по случай. На този етап всички решения са предварителни и неокончателни. Етапът се счита за приключен, ако: проблемът е ясно идентифициран и е потвърдено, че отговаря на целите на услугата; участниците разбират същността и значението на проблема достатъчно ясно, за да могат да се включат активно в процеса по неговото решаване; проблемът е подходящ за предлаганите програма, услуги и ресурси; проблемът съответства на уменията и възможностите на социалния работник.

   • Мотивация – по време на този етап се изгражда връзката между социалния работник и клиента. Емпатията, топлотата и разбирането от страна на социалния работник са силен мотивиращ фактор за участието на клиента в процеса на лечението. Социалният работник изследва възприятията на клиента относно причините, поради които е включен в интервенцията и начина, по който се чувства по отношение на нея. Също така, социалният работник насърчава клиента да сподели своите очаквания по отношение на резултатите от интервенцията и чувствата си относно това, че е потърсил помощ. Работникът се опитва да изясни както своите роли и отговорности по време на интервенцията, така и тези на клиента.

   • Основен контакт -  по време на този етап се установява контакт с клиента и се подготвя почвата за преминаването към по-формална оценка.

   • Диагностика и оценка – този процес продължава по време на цялата интервенция. Социалният работник предоставя подробна информация за проблемната ситуация, която ще помогне за установяването на целите на лечението и стратегията на лечение. Социалният работник оценява следните аспекти на клиента: силата на егото, уменията, способности и капацитета му за справяне с неговия проблем. Той прави преценка и дали клиентът се нуждае от съвети, консултации, модификация на поведението, кризисна интервенция или консултантски услуги като обучение, консултация, интерпретация, супервизия или предоставяне на материална помощ и др.

   • Поставяне на цели на интервенцията – след диагностицирането социалният работник установява цели за решаването на проблема. Макар че основната роля за определянето на целите е на клиента, социалният работник играе важна роля, като дава различни алтернативни цели за разглеждане от страна на клиента.

   • Разработване на план за интервенция – включва: формулиране на стратегия; избор на специфични процедури за интервенция; разработване на метод за оценка на ефективността на програмата за интервенция.

   • Подготовка за същинската интервенция – този етап включва специфични дейности като: събиране на цялата възможна информация, формиране на система за действие, подготовка на медиатори, ако е необходимо, промяна на значими елементи в средата на клиента с цел повишаване на вероятността за получаване на желания резултат.

   • Прилагане на избран метод за интервенция – основните методи за интервенция, които се използват в практиката са следните: администриране на практически услуги (помага се на клиента да ползва услуги, предлагани в общността); непряка интервенция (промяна на социалното състояние на клиента, така че той да бъде освободен от прекомерния стрес); пряка интервенция (провежда се чрез пряка работа с клиента, като се използват инструментите: консултиране, терапевтично интервю, изясняване и интерпретация на прозрения и др.). (Kumar, 2015)

 

         Социалната работа по случай е ключов метод в практиката на социалния работник, чрез който се осъществява персонализирана подкрепа и се насърчава активното участие на клиента в процеса на промяна. Чрез прилагането на системен подход, спазването на професионална етика и умението за ефективна комуникация, социалният работник подпомага хората в справянето с трудностите и в изграждането на ресурси за справяне в бъдеще. Ефективността на този метод зависи както от професионалната подготовка и опит на специалиста, така и от способността му да изгражда доверие и сътрудничество с клиента. В съвременния контекст на множество социални предизвикателства, социалната работа по случай остава актуален и необходим метод за постигане на социална справедливост и подкрепа на хора от уязвими групи от обществото.

 

 

 

Източници:

1. Ватано, А. (1998) Социална работа (Social Casework). – В: Енциклопедия по психология. Под ред. На Р. Дж. Корсини. С., Наука и изкуство

2. Механджийска, Г., Социална работа по случай – реконцептуализация на традиционните разбирания в съвременна приложна перспектива, е-списание „Социална работа“, бр. 1, 2013. Стр. 4-29. Достъпно на: https://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=2919815

3. Brieland, D. (1987) History and Evolution of Social Work Practice. From Apprenticeship to Formal Methods. – In: Encyclopedia of Social Work. Vol. 1.; Hamilton, G. (1951) Theory and Practice of Social Case Work. N.Y., Columbia University Press.

4. Cornell, K. L. (2006) Person-In-Situation: History, Theory, and New Directions for Social Work Practice. – PRAXIS, Vol. 6.

5. Hamilton, G. (1951) Theory and Practice of Social Case Work. N.Y., Columbia University Press.

6. Kumar, R. (2015), Social Work Methods. Достъпно на: https://ddceutkal.ac.in/Syllabus/MSW/Paper-5.pdf

7. Leplay, E. (2011) Interventions „cliniques“ en travail social, un objet de recherche scientifique en france, pour aujourd’hui. – Les Cahiers de la PRAF "La clinique en travail social", n°1, septembre. Достъпно на: www.praf-alsace.org

8. Plant, R. (1970) Social and Moral Theory in Casework. London.

9. Rengasamy, S. (2011) Social Case Work. Master of Social Work Course, Madurai Institute of Social Sciences. Достъпно на: https://www.scribd.com/doc/47237362/Social-Case-Work-Working-with-Individuals   

​​