Социалната работа с хора с увреждания представлява важен компонент от цялостната социалната система, насочен към осигуряване на равнопоставеност, достъп до услуги и пълноценен живот за тази уязвима социална група. В България, около 650 000 души живеят с някаква форма на увреждане, включително хиляди деца. Проблемите, пред които са изправени тези хора, са комплексни и често произтичат не толкова от тяхното физическо или психическо състояние, колкото от социалната среда, която не е приспособена към техните нужди. Социалната работа играе ключова роля в преодоляването на тези бариери чрез индивидуализиран подход, мултидисциплинарна подкрепа и прилагане на нормативната уредба, целяща социално включване и защита на правата на хората с увреждания.

​

      Хората с увреждания в България са 654 547 души (около 10% от цялото население на страната), от които 22 248 са деца до 16-годишна възраст (по данни на НСИ от последното преброяване през 2021 г.). Основните проблеми на тези хора са: трудната социална адаптация, недостатъчната им интеграцията в обществото, тяхната изолираност и недостатъчно добре приспособената околна среда за техните нужди. Държавата работи активно по тези проблеми, но хората с увреждания все още остават някак настрана и изолирани от обществото. Това се дължи не само на недостатъчните усилия от страна на държавата, а и на нетолерантността и неприемането им от страна на обществото, тъй като все още съществуват предразсъдъци и стереотипи по отношение на хората с увреждания.

 

      Проблемите на хората с увреждания идват не толкова от състоянието им, колкото от средата, в която живеят. Техните проблеми могат да бъдат разглеждани от гледна точка на два основни подхода: медицински и социален. От медицинска гледна точка проблемът на един инвалид се състои в неговите физически или психически недъзи и невъзможността му да води пълноценен живот. От социална гледна точка проблемът се състои не толкова в самото състояние на даден човек с увреждане, колкото в това доколко той би могъл да бъде интегриран в обществото – дали ще му се даде възможност да работи според състоянието му, дали хората ще общуват с него без предразсъдъци, дали има изградени специални съоръжения в обществените сгради, градския транспорт и магазините, за да могат да се придвижва по-лесно и т.н.

 

      От 2002 г. СЗО разглежда уврежданията при хората съгласно био-психо-социалният модел, който обединява медицинския и социалния модел и предоставя съгласувано схващане за трите аспекта на увреждането – биологичен, индивидуален и социален. С този модел, увреждането се признава като сложен феномен, който изисква прилагането не само на медицински подходи, но и на социални и дори политически подходи. Био-психо-социалният подход по отношение на увреждането се наложи като подход в политиките, насочени към хората с увреждания и при предоставянето на социални услуги за тях. Той служи като средство за осигуряване на равенство, преодоляване на дискриминацията, защита на правата и социално включване на тези хора. (Стойкова, 2018)

 

     Предоставянето на ефективни и качествени услуги за хората с увреждания е цел на много политики и програми, осъществявани на различни нива от държавните институции. Потребностите, желанията, целите, приоритетите на потребителите, както и условията, в които те живеят са твърде разнообразни, което не позволява наличието на готови решения, чрез които да се постига по-високо качество и ефективност на услугите.

 

​

Социална работа с деца с увреждания

   

     Децата с увреждания могат да бъдат: деца със сензорно увреждане, деца с физическо увреждане, деца с множество увреждания и деца с езиково-говорни нарушения. Всички те влизат в категорията деца със специфични потребности.

  

        Държавните органи, които оказват подкрепа и защитават правата на деца със специфични потребности са: Министерството на образованието и науката, отделите Закрила на детето към Агенцията за социално подпомагане, Регионалните центрове за подкрепа на процеса на приобщаващото образование (РЦППО) и Центровете за обществена подкрепа (ЦОП).

 

         Децата със специфични потребности притежават поне няколко от следните характеристики: липса на самостоятелност, която често е придружена от манипулативно поведение;  агресия и автоагресия;  тревога; липса на социални умения и проблеми при общуването; проблеми с храненето; сензорни проблеми; проблеми с моториката; непознаване на собствената история; нужда от физически контакт. От работата на специалистите и институциите зависи дали тези проблеми ще бъдат преодолени или не. Трудностите в общуването на детето, породени от увреждането, води до това то да търси и намира други начини да изрази потребностите си, което става чрез промени в поведението му. Затова е нужно не да се опитваме да променим поведението на детето, което в случая е само симптом, а да се опитаме да го разберем, т.е. за да се получи взаимодействие с детето, трябва да се съчетае изграждането на връзка с детето и разбиране на неговото поведение. (Петкова, 2017)  В резултат на това и нежеланото поведение ще намалее или изчезне.

   

       Работата с детето със специфични потребности включва и работа с родителите му, тъй като ситуацията, в която те се намират води до нуждата от споделена отговорност и успешно взаимодействие със специалистите. Освен това, трябва да има връзка и между медицинските (лекари, медицински сестри, рехабилитатори, кинезитерапевти и др.) и немедицинските специалисти (логопеди, психолози, ресурсни учители, специални педагози, социални работници и др.). (Петкова, 2017)

    

      Диагнозата на детето не служи само за ориентир по какъв начин и с какви методи ще се работи с него, но тя го поставя и в дадена категория, която определя неговият статус.

   

       Когато се работи с дете с увреждане това трябва да става според зададената от системата рамка, но практиката и подходът на всеки от специалистите трябва да задава отношенията с децата и възприемането на схващането, че съвместната дейност ще гарантира успеха. Често когато детето получи диагнозата си, родителите не знаят какво да правят, тъй като липсва специалист, с когото да обсъдят плана на работа и какви специалисти трябва да работят с детето. Ето тук идва ролята на социалния работник, чиято роля е да бъде медиатор между отделните специалисти и който да се грижи за изготвянето на индивидуален план, съобразен с потребностите на детето. Също така, социалният работник помага на родителите да разберат защо планът е именно такъв, грижи се за защита на правата на детето и семейството му, подпомага ги по административен път, търси допълнителни начини за подкрепа и осигурява варианти за интеграция. С родителите е нужно да работи и психолог, който да отговори на техните въпроси и да им помогне да приемат диагнозата на детето си. (Петкова, 2017)

  

        Когато няколко специалиста поемат да работят с детето, това създава по-комфортна среда за родителите, тъй като част от техните отговорности се прехвърлят върху специалистите и за тях остава само отговорността да възпитават детето, както е при останалите родители. По този начин на родителя се помага да поеме ролята си на родител и да запази идентичността си, а не да се налага да бъде и учител и логопед и психолог и т.н. Това води до припознаване на детето и приемане на ситуацията. (Петкова, 2017)

  

        За най-добри резултати при работата с дете с увреждане, всички специалисти, които работят с него и със семейството трябва да работят като екип и да поддържат връзка помежду си. Социалната работа присъства в работата на всеки един от специалистите, тъй като те са тези които разбират в дълбочина ситуацията на детето и неговото поведение, а това им помага да забележат нуждата от допълнителна подкрепа за семейството, нуждата от промени в плана за работа и да откриват рискови фактори, чието действие да намаляват чрез прилагане на подходящи форми на общуване и работа.

 

​

Социална работа с възрастни хора с увреждания

 

     Социалната работа с възрастни хора с увреждания и оказването на социална подкрепа са от съществено значение за тяхното социално включване. В тази връзка, фокусът на социалната работа е насочен към проблемите на средата и социалните и психологическите проблеми на личността по отношение на приемането на увреждането, физическото и/или психическото възстановяване и социалната адаптация. Затова е нужно подходът на социалната работа и подкрепа да бъде базиран на принципите на самоопределянето и самонасочеността, което да позволява да се максимизират уменията на лицето с увреждания за функциониране в общността. (Стойкова, 2021)

 

    В социалната работа с хора с увреждания са заложени концепциите за самоопределяне, овластяване и самооценка. Това позволява на хората с увреждания да разширят опита си и да развият уменията си, за да могат да бъдат по-ефективни във взаимоотношенията си както със специалистите, които работят с тях, така и с обществото. Този подход води до повишаване на самоувереността, уменията, чувството за принадлежност към обществото, вярата в собственото достойнство и ценност и чувството за отговорност на хората с увреждания. В случаите, когато социалната работа не е насочена към овластяване на индивиди или общности, тя губи своя смисъл. Овластяването може да бъде разглеждано от различни аспекти: като цел, като процес, като резултат, като интервенция, като начин на мислене и действие и др. (Стойкова, 2021)

 

       Хората с увреждания имат право на лична помощ, социални услуги и друг вид помощ, които се определят въз основа на индивидуална оценка.[1]

 

      Социалната работа с възрастни хора с увреждания се осъществява в заведения за социални услуги и в домашни условия. Заведенията за социални услуги са следните видове:

• Държавни заведения за социални услуги – те се финансират пряко от държавния бюджет чрез Агенцията за социално подпомагане;

• Общински заведения за социални услуги – финансират се чрез общинските бюджети;

• Частни заведения за социални услуги – финансират се от частни физически или юридически лица;

• Смесени заведения за социални услуги – имат както държавно, така и частно финансира.

 

      Социалните услуги се делят на две групи – услуги, които се предоставят в общността и услуги, които се предоставят в специализирани институции.

 

     Институциите, които предоставят социалните услуги в общността са: дневните центрове, центровете за социална рехабилитация и интеграция, защитените жилища и наблюдаваните жилища, ресурсните центрове, социалните патронажи и др.

 

       В дневните центрове се предоставят услуги като: хранене, условия за почивка, хигиенни услуги, рехабилитация, обучение за придобиване на опит, обучение за развитие на индивидуалните възможности, обучение в труд и трудови навици, обучение за общуване и живот в обществото, обучение за развиване на двигателните умения и координацията.

 

      Социалните патронажи обслужват по домовете лица над 60-годишна възраст и лица с трайни увреждания с над 70% инвалидност, като предлагат следните услуги: доставка на топла или суха храна, поддържане на личната хигиена и хигиената в дома, съдействие при снабдяване с нужните помощни средства при инвалидност, помощ в комуникациите и поддържането на социални контакти, битови услуги (закупуване на лекарства, на храна, плащане на сметки и др., които се плащат с лични средства на потребителя).

 

      Освен услугите, извършвани от дневните центрове и социалните патронажи, за възрастните с увреждания се предлагат и следните социални услуги: личен асистент, социален асистент и домашен помощник.

 

      Специализираните институции, в които се предоставят социални услуги за хора с увреждания са домове за възрастни хора с увреждания, домове за временно настаняване, домове за лица с физически увреждания, сезонни домове и др. Към социалните услуги, които се предоставят в тези специализирани институции спадат: битово устройване, хранене, поддържане на хигиена, лечение, рехабилитация, профилактични прегледи и др.

     

    

Социална работа със семействата на лица с увреждания

 

      Важна част от социалната работа с хора с увреждания е работата с техните семейства. Изследванията на качеството на живот на семействата, грижещи се за лице с увреждане, което е член на семейството показва: намалено ниво на спокойствие и оптимизъм, увеличена умора, загуба на умения за развлечения, загуба на перспектива за личен живот, увеличаване на изолацията. (Michalik, 2015)

 

      За да може да работи с дадено семейство, в което един или повече от членовете му са с увреждане, социалният работник трябва първо да си изясни какви са моделите на комуникация между всички негови членове като наблюдава моделите на поведение, нормите и правилата на общуване и семейните роли в рамките на конкретното семейство. След това, негова основна задача става превръщането му в посредник между членовете на семейството, като ги насърчава сами да решат проблема/проблемите според възможностите си.

 

      В случаите, когато социалният работник прецени, той може да потърси помощта на други институции или специалисти, например психолог.

 

      Обобщено казано, социалната работа със семейство в риск се състои в посредничество чрез консултиране на членовете на това семейство, т.е. социалните работници са посредници в процеса на договаряне между членовете на семейството.

 

      В социалната работа със семейства в риск и в частност със семействата на лица с увреждания успешно може да се прилага модела „Семейно групово конфериране“. Този модел се прилага предимно при семейства, в които проблемите са свързани с детето/децата, но може спокойно да се адаптира и за работа със семейства на лица с увреждания. Той се състои от следните основни етапи:

• Подготовка – на този етап се идентифицират потребностите на семейството, избира се социален работник, който да работи с него, прави се организационна подготовка;

• Информиране – на база на своите наблюдения социалният работник съобщава на семейството къде вижда слабости в начина му на живот и по отношение на грижите за лицето с увреждане и предлага възможни варианти за тяхното отстраняване.

• Осъществяване на семейно групово конфериране – семейството бива оставено само да реши проблемите си, като пред него се поставят следните задачи: да състави семеен план; да съгласува участието на всеки от членовете в изпълнението на плана, като се избере отговорник за този член на семейството, който има увреждане; да се делегират определени права на отговорника по отношение на вземането на решения, свързани с лицето с увреждане.

• Съгласуване на семейния план – след като бъде изготвен семейния план, той бива разгледан от социалния работник и другите специалисти, които работят с лицето с увреждане и с неговото семейство. След това, се провеждат срещи между семейството и специалистите, на които се уточняват ангажиментите на всеки от членовете на семейството, проблемите свързани с набавянето на нужните ресурси и начина на наблюдение и контрол върху изпълнението на плана. (Адаптирано по: Ганева, 2004)

 

​

Нормативна база

 

     Основните закони и други нормативни документи, върху които се базира социалната работа с хора с увреждания, са следните: 

• Конвенция за правата на хората с увреждания – нейната цел е „да насърчава, защитава и гарантира пълноценното и равноправно упражняване на всички човешки права и основни свободи от страна на всички хора с увреждания, и да способства за зачитане на вътрешно присъщото им човешко достойнство.“[2]

• Закон за хората с увреждания (ЗХУ) – неговата основна функция е да бъдат уредени обществените отношения, които са свързани с упражняването на правата на хората с увреждания (чл. 1 на ЗХУ). Основните цели на закона са: да насърчава, защитава и гарантира пълноценното упражняване на правата и свободите на хората с увреждания наравно с това на другите хора; да създаде условия за приобщаване на хората с увреждания към обществото; да способства за защитата на човешкото достойнство на хората с увреждания, да предоставя подкрепа за хората с увреждания и техните семейства (чл. 2 на ЗХУ). Основните принципи на действие на закона са следните: личен избор и независимост на хората с увреждания и на техните семейства; равнопоставеност и недискриминация; социално приобщаване и пълноценно участие в обществения живот; достъпност на средата (чл. 4 от ЗХУ).

• Закон за социалното подпомагане – в него има няколко разпоредби, които са пряко свързани със Закона за хората с увреждания, най-вече по отношение на извършването на индивидуална оценка на хората с увреждания.

• Закон за социалните услуги – съгласно неговите разпоредби като ползватели на социални услуги се включват и лицата с увреждания (деца и пълнолетни лица). Лицата с увреждания имат и право на интегрирани здравно-социални услуги (чл. 145 от ЗСУ).  В закона има и редица разпоредби, които засягат децата с увреждания (резидентна грижа, право на заместваща грижа, асистентска подкрепа, услуги за които не се заплащат такси и др.).

• Закон за личната помощ – в него се определя реда, по който се предоставя лична помощ на хора с увреждания. Право на лична помощ имат лицата с трайно намалена работоспособност, които имат определено в ТЕЛК решението право на чужда помощ и лицата с 90% намалена работоспособност, на които не е определена чужда помощ в ТЕЛК решението (чл. 8, ал. 1 от ЗЛП).

• Закона за защита от дискриминацията – в чл. 4 от закона се посочва, че се забранява всяка пряка или непряка дискриминация по пол, раса, религия, образование, увреждане и други признаци.

• Национална стратегия за хората с увреждания (2021-2030 г.) – основната цел на стратегията е следната: „Подобряване на качеството на живот на хората с увреждания чрез създаване на условия и предоставяне на възможности за тяхното пълноценно и равноправно участие в общността.“ Документът има следните четири стратегически цели и приоритети: повишаване на възможностите за водене на независим живот на хората с увреждания; гарантиране на техния достъп до социална подкрепа и подходящ жизнен стандарт; подобряване на достъпа им до качествено образование, здравеопазване, заетост и подходящи условия за труд; превенция на социалното изключване чрез прилагането на интегриран подход.

Социалната работа с хора с увреждания се базира и на редица подзаконови нормативни документи, като правилници за прилагане на посочените по-горе закони, наредби, методики, национални програми и указания.

 

      Ефективната социална работа с хора с увреждания изисква разбиране за техните специфични потребности, гъвкави методи на подкрепа и добре координирана система от услуги, която включва както държавни, така и неправителствени структури. От съществено значение е прилагането на био-психо-социалния модел, който разглежда увреждането не само като медицински, но и като социален и индивидуален феномен. Законодателната рамка в България предоставя основата за интеграция и защита на правата на хората с увреждания, но успешното ѝ прилагане зависи от компетентността, ангажираността и сътрудничеството на всички участници в процеса – специалисти, институции, семейства и самите лица с увреждания. Целта е ясна: изграждане на общество, в което всеки човек да има възможност за достоен и пълноценен живот.

 

 

[1] Чл. 24, ал. 3 от Закона за хората с увреждания, в сила от 01.01.2019 г., обн. ДВ. бр.105 от 18 Декември 2018 г.

[2] Чл. 1 на Конвенцията за правата на хората с увреждания

 

​

Източници:

1. Ганева, В., Социална работа със семейството. // Диалог. N 1. 2004. Стр. 11-22.

2. Петкова, Е., „Модели и практики за работа с деца със специфични потребности“ // E-списание „Социална работа“, бр. 1, 2017. Достъпно на: http://oaji.net/articles/2017/2961-1494934227.pdf

3. Стойкова, М., Влияние на социалната подкрепа върху качеството на живот на възрастните хора с увреждания // Актуални проблеми на социалната работа. Благоевград. 2021. Стр. 31-39.

4. Стойкова, М., „Ефективност на подкрепата за възрастни хора с увреждания в социални услуги в общността“, автореферат, Благоевград, 2018. Достъпно на: http://rd.swu.bg/media/72080/avtoreferat.pdf

5. Стойкова, М. Ефективност на подкрепата за възрастни хора с увреждания в социални услуги в общността. // Актуални проблеми на социалната работа. Благоевград. 2021. Стр. 54-68

6. Michalik, J., Quality of life for people caring for family members with disabilities. Science Direct Procedia - Social and Behavioral Sciences, 171, 2015. Pp. 458-464.

7. Конвенция за правата на хората с увреждания, ратифицирана със закон, приет от 41-ото Народно събрание на 26.01.2012 г. - ДВ, бр. 12 от 2012 г., в сила за Република България от 21.04.2012 г.

8. Закон за защита от дискриминация, в сила от 01.01.2004 г., обн. ДВ. бр.86 от 30.09.2003г.

9. Закон за личната помощ, в сила от 01.01.2019 г., обн. ДВ. бр.105 от 18.12.2018 г.

10. Закон за социалното подпомагане, обн. ДВ. бр.56 от 19.05.1998 г., отразена деноминацията от 05.07.1999 г.

11. Закон за социалните услуги, в сила от 01.07.2020 г., обн. ДВ. бр.24 от 22.03.2019 г.

12. Закон за хората с увреждания, в сила от 01.01.2019 г., обн. ДВ. бр.105 от 18.12.2018 г.

13. Национална стратегия за хората с увреждания (2021-2030 г.), приета през 2020 г.

14. Институт за пазарна икономика, Карти: Хората с увреждания в България според Преброяване ’21, достъпно на: https://ime.bg/articles/karti-horata-s-uvrejdaniya-v-bylgariya-spored-prebroyavane21-1/

15. ОП „Социален патронаж“, достъпно на: https://www.socialenpatronaj.com/index.php/%D1%83%D1%81%D0%BB%D1%83%D0%B3%D0%B8.html

16. Сайт на Агенцията за хората с увреждания, достъпно на: https://ahu.mlsp.government.bg/portal/page/3

17. Социални услуги за пълнолетни лица, https://www.socialnideinosti-varna.com/bg/category/socialni-uslugi-za-pylnoletni-lica/

​