Икономика и финанси

     Според В. Адамов, данъците представляват безвъзмездни задължителни и принудителни парични плащания, които частните физически и юридически лица правят в полза на държавата. Също така, според него, данъците имат следните характеристики [1]:

• Представляват парични плащания – данъкоплатците се освобождават от задължението си чрез плащания към държавата в пари, а не в натура;

• Плащанията се осъществяват от частни лица, които може да са както физически, така и юридически (предприятия, дружества, асоциации и др.). По изключение платци на данъци могат да бъдат и местни органи на властта, а дори и държавни учреждения;

• Данъците са акт на държавната власт – това ги прави задължителни и поражда предположението, че могат да бъдат събирани принудително от данъчнозадължените лица, ако това се налага;

• Плащанията на данъците са безвъзмездни и имат окончателен характер – плащането на данъците освобождава длъжниците от техните данъчни задължения, като юридическото задължение за плащането не търпи възражение.

 

  Данъците представляват инструмент на държавата за преразпределение на доходите. Част от тях служат за покриване на разходите на държавата, но друга част се преразпределят към по-уязвимите групи от населението под формата на социални трансфери. Следователно, може да се каже, че данъците не само осигуряват функционирането на държавните органи, но и дават определени възможности за икономическа и социална намеса от страна на държавата. При всички случаи, данъкът може да се определи като сложно и многоаспектно явление, свързано с всички аспекти от живота на хората. [2]

 

      Е. Калчев разглежда данъците в светлината на класическите теории, които го определят като дял от продукта на земята и труда, който се предоставя в полза на държавата. Той ги разглежда и като феномен, който свързва финансово данъкоплатците (физическите и юридическите лица) с публичната власт в лицето на държавата и затова, според него, те са тясно преплетени с другите икономически теории и влияят върху дейността и конкурентоспособността както на отделните фирми, така и на националната икономика, като цяло. [3]

 

    С. Панчева дава следното обобщено определение за данъците в икономически аспект, базирано на определения дадени от други автори: „фискален инструмент за набиране на приходи в държавния бюджет, чрез който се осъществява държавно регулиране на икономическите отношения между държавата и стопанските субекти, и на който са присъщи няколко отличителни белега: безвъзмездност и едностранност, невъзвращаемост, законоустановен задължителен характер и индивидуалност (персоналност) на плащането“. Във финансов аспект, тя определя данъците като фискален инструмент на държавата, чрез който се осигуряват средства в бюджета, които да се използват за покриване на държавните разходи, като на тях са им присъщи няколко основни отличителни белега: безвъзмездност и едностранност, задължителен характер, невъзвращаемост и индивидуалност (персоналност) на плащането. [4]

   

      Проф. П. Стоянов определя данъците по следния начин: „Данъците са плащания за посрещане на общите разходи, с които държавата обременява лицата, върху платежните сили на които тя може да разпорежда въз основа на властта, която има, по начин, който тя установява едностранно.“ [5]

 

     Въз основа на тези определения, може да се обобщи, че данъците са принудителни, безвъзмездни и невъзвращаеми парични плащания, налагани едностранно от държавата върху доходите на физически и юридически лица от икономическа дейност с цел осигуряване на приходи за бюджета. Следователно, основните характеристики на данъците са следните: задължителност и принудителност, безвъзмездност, невъзвращаемост, едностранност, плащат се в пари, платци са физическите и юридическите лица, използват се за финансирането на разходите на държавата. В допълнение може да се каже, че данъците представляват и инструмент на финансовата политика на държавата, чрез който може: да се стимулира икономическия растеж (чрез намаляване на ставките на данъците); да се преразпределят доходите от по-богатите към по-бедните слоеве на обществото; да се ограничи инфлацията (като се увеличат данъците); да се защити околната среда (като се налагат данъци върху замърсяването).

 

     По смисъла на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, задължени лица са физическите и юридическите лица, които [6]:

• Са носители на задължението по данъци или задължителни осигуровки;

• Са задължени да удържат и внасят данъци или задължителни осигуровки;

• Отговарят за задълженията на лицата, които имат задължения по данъци или задължително осигуровки и които са задължени да удържат и внасят данъци или задължителни осигуровки.

 

     Националната агенция по приходите (НАП) е създала и поддържа регистър със задължените лица, като те се идентифицират с идентификационен номер, когато са регистрирани по реда на Търговския регистър или чрез БУЛСТАТ. На всяко лице се открива данъчно-осигурителна сметка, до която лицето има право на достъп. Задължените лица подават данъчни декларации и друга необходима документация в ТД на НАП на хартиен носител по утвърден образец, на технически носител по утвърдена програма или по електронен път. [7]

 

   Правителството и общините планират своите разходи в съответствие с очакваните постъпления от данъци, като с част от тях се финансира изграждането и поддържането на публични блага (инфраструктура, публични услуги, образование, здравеопазване, национална сигурност и др.), а с друга част се правят социални трансфери към определени социални групи, които са под формата на пенсии, социални помощи, помощи за отглеждане на дете, помощи и пенсии за хора с увреждания и др. Данъците са основен източник на приходи за държавата и затова те се явяват като основен инструмент на нейната икономическа политика. [3]

 

    Във фирмите, данъците са основен фактор, влияещ върху вземането на различни видове решения – инвестиционни, финансови, за разпределяне на печалбата, организационно-управленски и др. Текущото администриране на данъците и годишното им деклариране е една от основните задачи на финансовите отдели на по-големите компании. В малките и средните предприятия тези дейности обикновено се поемат от счетоводителите. Следвайки международните практики, българските фирми все по-често наемат данъчни експерти, които да се занимават с планирането, управлението и декларирането на данъците. [3]

 

     Данъкът се състои два основни вида елементи: количествени и качествени. Качествените елементи са: данъчната (облагаемата) маса, облагаемото лице и данъчното основание. Количествените елементи са: данъчната основа, данъчната тарифа и сумата на данъка. По-долу ще разгледам някои от тези елементи.

 

    В облагаемата маса обикновено се включват доходите и имуществата на лицата, въз основа на които се определя дължимия данък. Обхватът, характерът и съставът на облагаемата маса се определят от типа на данъчната форма. Облагаемата маса не винаги е материална – обект на облагане може да бъдат и нематериални блага. Трябва да се има предвид, че данъкът не винаги се удържа от посочената данъчна маса, а често се случва данъчната основа изразена в стойност да има различна природа от тази на облагаемата маса. Облагаемата маса и облагаемата основа могат да се различават от икономическия източник (дохода или печалбата), който е засегнат от данъка. Това обаче не се отнася за съвременните синтетични данъци, които са върху доходи или капитали, тъй като при тях облагаемата маса, облагаемата основа и икономическия източник имат една и съща природа и не се смесват. [2]

 

      В световната практика, все по-често се използва терминът „облагаема личност“, отколкото „платец на данъка“. Това е така, тъй като платецът на данъка не винаги е същото лице, което по закон е задължено да плати данъка. Всъщност истинският платец на данъка може да съвсем друго лице. [2] Така например, данък добавена стойност се плаща от потребителите на стоките и услугите, но данъчнозадължени лица са тези, които продават тези стоки и услуги.

 

      Данъчната основа представлява съвкупност от данни относно съставките на облагаемата маса, които подлежат на изчисления, измерване и оценяване. Обикновено, при повечето данъци за основа се използват:

• Изчислени или измерени данни – използват се при индексните данъци;

• Оценени (обработени) данни – използват се при модерните данъци, като в зависимост от случая включва пазарната стойност на облагаемата маса (при данъка върху оборота, митата, акцизите и др.), стойността на капитала (при данъка върху наследството), наемната стойност или чистия доход по пазарни цени (при поземления данък и при подоходния данък) или реалният доход, който е установен счетоводно (при данъка върху печалбата);

• Комбинирани (преброени и оценени) данни – преброяването се използва като помощно средство при определянето на подоходния данък, в случая при който данъка се определя от общия доход на лицето и на живеещите с него лица. До подобно облагане се пристъпва в редки случаи, най-вече когато има големи диспропорции между начина на живот на дадено лице и неговите доходи. [2]

 

     Определянето на величината на данъка се прави като данъчната тарифа се приложи към данъчната основа. Елементите на данъчната тарифа се променят за всеки данък в зависимост от облагаемата маса и качеството на облагаемото лице. Данъчната тарифа се отличава от размера на данъка в проценти (данъчната ставка), тъй като тя може да съдържа не само приложение на данъчната ставка, но да включва и размера на данъчните облекчения, на които лицето има право. Следователно, може да се каже, че данъчната тарифа представлява съвкупност, която се формира от размерите, освобождаването, намаленията или увеличенията на данъчната основа. [2]

 

​

Източници:

[1] Адамов, В. Обща теория на данъка. В. Търново, АБАГАР, 1995, с. 29-42

[2] Адамов, В., Димитрова, Т., Вътев, Ж., Божинов, Б., Лилова, Р., Захариев, А., Пътев, П., Милинов, В. Финанси. В. Търново, АБАГАР, 2012, с. 268-269

[3] Калчев, Е. Данъци и данъчно облагане. София, НБУ, 2010, с. 13-14.

[4] Панчева, С., Данъчно счетоводство, Част първа, Авангард Прима, 2015, с. 41-42

[5] Стоянов, П. Основни начала на финансовата наука, София, 2004, с. 258

[6] Чл. 14 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, в сила от 1.01.2006 г., обн. ДВ. бр. 105 от 29.12.2005 г.

[7] Рангелов, Е., Документиране и счетоводно отчитане на данъците, РС Издателство и Бизнес Консултации, 2018, с. 6-7

​