Моделът "уважение и взискателност" във взаимоотношенията между учители и ученици

       Проблемите във взаимоотношенията между учители и ученици се нуждаят от решения както на социално, така и на професионално ниво. На професионално ниво решенията се основават на изпитани с времето методи, модели и практики, които могат да се прилагат. Моделът „уважение и взискателност“ включва в себе си редица компоненти, всеки от който представлява по същността си решение на проблем. Както се вижда от неговото наименование, той се състои от две основни части – уважение и взискателност.

     Уважението между учители и ученици е това отношение, при което се изразява представата за ценността на личността на другия. Отношението като към ценност включва осъществяването на отделни видове отношения, които са компоненти на цялостното отношение към ценността на другия. Чрез тях личността получава реални доказателства за своята значимост. Най-съществените компоненти нужни за осъществяването на уважението са следните: свобода, толерантност, справедливост и доверие.

   Свободата представлява отношение, при което учителите и ученици взаимно си предоставят максималните възможности да решават и да постъпват в съответствие със собствената си същност. На определен етап от личностното развитие, свободата може да се разбира и като правото да постъпваш в съответствие със собствените си разбирания. Свободата в отношенията учител-ученик има следните основни функции: реализиране на професионалната педагогическа намеса в изграждането на личността и реализиране на самостоятелното изграждане на собствената личност.

   Признаци на свободата в класната стая са: учителят създава ситуации, при които учениците имат избор; учителят стимулира самостоятелното, критично и творческо мислене у учениците; учителят търси обратна връзка от учениците по въпроси свързани с тяхното обучение; учениците имат право да изразяват мнението си; учителят предоставя възможността на учениците да грешат и да се учат от грешките си; учителят проявява разбиране и съчувствие към учениците и стимулира проявата на емоциите и чувствата им; учителят обръща внимание на потребностите на учениците и стимулира тяхното развитие и реализация; учителят проявява интерес, внимание и разбиране към чувствата, мислите и преживяванията на учениците; учениците уважават правото на учителя да избира методите на обучение и оценяване; учениците приемат естествено проявата на чувства и емоции у учителя.

     Толерантността между учителите и учениците се изразява в такова отношение между тях, при което те взаимно приемат и признават своите различия и правото на всеки от тях да има определени ценности,  разбирания и мнение. Толерантността включва два вида признаци – формални и съдържателни. Най-важният съдържателен признак на толерантността е това, че тя представлява отношение към ценности. В обществото толерантността се разбира като уважение и зачитане на различия от всякакъв вид – биологически, социални, политически, религиозни и т.н. Трябва, обаче да се уточни, че да си толерантен не означава да приемаш различията, а само да ги признаеш. Признаването на различията може да бъде безусловно или критично. При безусловното приемане не се оспорва значението и смисъла на ценностите. Ценности, които се приемат безусловно са биологичните и културните. При критичното приемане се изразява съгласие с необходимостта от съществуването на определени ценности, но се оспорва тяхното социално и личностно значение.

     За наличие на толерантност в отношенията между учителя и учениците може да се съди по следните признаци: учителят стимулира разнообразието в интересите, вкусовете, начина на мислене и предпочитанията у учениците; учителят създава такава атмосфера и ситуации, при които се пораждат градивни дискусии и аргументирани спорове; учителят противодейства при нетолерантни прояви от страна на учениците към други ученици или към външни хора; учителят не споделя лична информация за своите ученици с трети лица; учителят не се стреми да наложи ценностните си разбирания на учениците.

   Справедливостта в отношенията между учителите и учениците се изразява в такова отношение между тях, при което постъпките са съобразени с истината, така че това да бъде в интерес на развитието на личността и на групата, към която тази личност принадлежи. Трябва да се уточни, обаче, че истината рядко е еднозначна и в повечето случаи е многостранна. Следователно, отношението на справедливост се състои в това човек да може да мисли и действа в съответствие с различните страни на истината, но е необходимо да има критерий, който да ги обединява. Този критерий може да бъде единствено хуманната представа за човешката същност.

      Различават се следните основни видове справедливост:

• Разпределителна справедливост – включва използването на справедливи начини за разпределение на ресурсите в рамките на групата.

• Корективна справедливост – изразява се в справедливите начини, по които се реагира срещу несправедливостта. Нейна разновидност е репресивната справедливост, която се изразява в прилагането на санкции при неспазването на социалните правила.

• Процедурна справедливост – включва справедливи начини, по които се събира информацията и се вземат решенията.

• Рестрибутивна справедливост – включва даване на справедливи награди при спазване на нормите на дисциплината.

    По отношение на контрола и оценката на академичните постижения на учениците справедливостта се изразява в оценяване на постиженията на учениците чрез съотнасяне на техните знания и умения с определена система включваща критерии и показатели за оценяване.

    Основните признаци, които показват, че в отношенията между учителя и учениците съществува справедливост са следните: учителят оценява справедливо постиженията на учениците; учителят предотвратява междуличностни конфликти или ги решава по справедлив начин; учителят е справедлив при даването на награди и при налагането на наказания; учителят разпределя справедливо учебните ресурси без да проявява пристрастие към даден ученик; учителят прилага справедливи процедури при събирането на информация по даден проблем и вземането на решения.

     Доверието в отношенията между учители и ученици съществува тогава, когато всяка от страните е убедена в позитивните качества на другата страна. На практика, доверието представлява прогноза, че другата страна ще постъпи по позитивен начин. За да вдъхват доверие у своите ученици, учителите трябва да притежават най-вече следните качества: сериозност, коректност, отговорност и организираност. Доверието се определя от три основни фактора: миналия опит, социалните роли и настоящите интереси и потребности на двете страни, между които съществуват взаимоотношения. След като веднъж възникнат, взаимоотношенията основани на доверие могат да бъдат развивани, усъвършенствани, задълбочавани и коригирани. Обществените очаквания към учителите са, че те като носители на авторитет, ще оправдаят доверието към тях, но за съжаление не винаги става така.

         Т. П. Скрипкина, разработва класификация, състояща се от шест типа взаимоотношения на доверие между учители и ученици в зависимост от степента на увереност в себе си и на доверие към другата страна. Те са следните:

• Диалог: Увереността на учителя в себе си е равна на доверието му към ученика, а увереността на ученика в себе си е равна на доверието му към учителя. Тип на взаимоотношенията: сътрудничество, кооперативност, взаимно влияние.

• Игра: Увереността на учителя в себе си е по-голяма от доверието му към ученика, а увереността на ученика в себе си е по-голяма от доверието му към учителя. Тип на взаимоотношенията: конфронтация, съперничество.

• Страх от изява: Увереността на учителя в себе си е по-малка от доверието му към ученика, а увереността на ученика в себе си е по-малка от доверието му към учителя. Тип на отношенията: подчинение.

• Ученикът манипулира учителя: Увереността на учителя в себе си е равна на доверието му към ученика, а увереността на ученика в себе си е по-голяма от доверието му към учителя. Тип на взаимоотношенията: принуда.

• Учителят манипулира ученика: Увереността на учителя в себе си е по-голяма от доверието му към ученика, а увереността на ученика в себе си е равна на доверието му към учителя. Тип на взаимоотношенията: принуда.

• Авторитет: Увереността на учителя в себе си е равна на доверието му към ученика, а увереността на ученика в себе си е по-малка от доверието му към учителя. Тип на взаимоотношенията: влияние.

      Признаците, според които може да се определи, че съществува доверие между учителя и неговите ученици са следните: учителят заявява своите положителни очаквания към учениците; учителят споделя открито с учениците своите намерения по отношение на тяхното обучение; учителят помага на учениците при усвояването на учебния материал; в отношенията между учителя и учениците липсват подигравки, насмешки и иронизиране; учителят изпълнява дадените към учениците обещания; учителят и учениците взаимно се изслушват.

       Взискателността е това отношение между учителите и учениците, чрез което се изразява необходимостта от поставянето и изпълнението на важни за развитието на учениците задачи, правила и норми. За осъществяване на взискателността трябва да съществуват поне следните две отделни отношения: дисциплина и отговорност.

     Дисциплината се разбира като система от норми, чието спазване е ориентирано към повишаването на ефективността на дадена дейност, определяне на хуманни отношения между хората и развитие на личността. В училищна среда, дисциплината представлява отношение, при което учениците са подчинили дейността си спрямо разумни изисквания идващи от техните учители. Тези изисквания представляват разумни норми на социално поведение. В днешните училища съществуват много проблеми свързани с дисциплината, такава са: различията в ценностите, спорните граници между това кое е приемливо и кое не; криза в авторитета на учителите; липсата на ефективни административни санкции и т.н.

       Съществуват два основни вида дисциплина – реактивна и проактивна. Дисциплината е реактивна, когато учителите реагират при нарушаване на правилата. Налице е проактивна дисциплина, когато се правят системни и целенасочени усилия за въвеждане на определени дисциплинарни норми и спазването им от учениците. Важна част от проактивната дисциплина е превенцията на нарушенията на дисциплината, която включва задоволяване на физиологичните нужди и прилагане на дидактически стратегии за повишаване на мотивацията за учене. За да бъде прилагана дисциплината е нужно да има и разумни наказания при нарушаването на установените норми и правила в училище. Примери: забележка, предупреждение за преместване в друго училище, предупреждение за преместване в индивидуална форма на обучение, предупреждение за изключване от училище и др.

       Дисциплината в отношенията между учители и ученици може да се диагностицира в три основни направления:

• Външна дисциплина – степента на изпълнение на дисциплинарните изисквания;

• Вътрешна дисциплина (самодисциплина) – степента на вътрешна убеденост в разумността на дисциплинарните изисквания;

• Степен на усилията за създаването и  поддържането на дисциплината в училище.

    Отговорността в обучението представлява отношение, при което както учителите, така и учениците осъзнават себе си и другата страна като най-важна причина за постигане на целите на обучението. Ключовото понятие, което е тясно свързано с отговорността е „причината“, т.е. учителите възприемат сами себе си като причина за постигането на учебните постижения и отчасти за личностното развитие на учениците, а от своя страна учениците също приемат самите себе си като причина за постигането на определени учебни постижения и за собственото си личностно развитие. Между отговорностите на двете страни съществува ясно очертана граница, която произтича от различното място, което те заемат в процеса на обучение. Осъзнаването, че самият ти си причината да бъдат постигнати определени резултати е възможно само тогава, когато налице са средствата, чрез които да се въздейства, за да се постигнат тези резултати. Също така, отговорността може да съществува само при наличието на свободен избор, тъй като тя представлява реализация на свободата на личността изразявана чрез овладяването и прилагането на собствените способности, знания и умения за постигането на определени резултати.

       Признаците, които показват, че съществува отговорност във взаимоотношенията между учители и ученици са следните: учителят определя точно какви са правата и задълженията на учениците; учителят точно разпределя отговорностите между учениците и себе си; учителят създава такива ситуации, в които може да покаже връзката между направените усилия от страна на ученика и постигнатия резултат; учителят делегира на учениците власт да изпълнят определена задача и изисква от тях отговорност за постигнатия резултат; учителят предоставя свобода на учениците по отношение на избора на средствата и изисква отговорност по отношение на постигането на целта; учителят и учениците сами определят кои са носителите на отговорността в отделните случаи; учителят стимулира самокритиката у учениците; учениците проявяват изисквания към начина на преподаване на учителя, като задават въпроси, дават предложения или изразяват съгласие или несъгласие.

       И така, може да се посочи, че основните два компонента на взаимоотношенията между учителите и учениците са уважението и взискателността, като уважението включва: свобода, толерантност, справедливост и доверие, а взискателността от своя страна включва дисциплина и отговорност.

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

Фиг. 1: Компоненти на взаимоотношенията между учители и ученици според модела „уважение и взискателност“

​

​

Източници:

​Колишев, Н. (2013) Педагогическите умения на учителите, Книга 3: Взаимоотношения между учители и ученици в процеса на обучение, изд. „Захари Стоянов“, ISBN 978-954-09-0796-3

Скрипкина, Т. П. (2000) Психология доверия. Москва: Академия.