Педагогическите идеи на проф. Димитър Кацаров
Димитър Тодоров Кацаров (1881-1960 г.) е български педагог, психолог, офицер и член-кореспондент на БАН.
Той е роден малко след Освобождението на България от турско робство. Периодът, в който той е живял и творил обхваща следните по-важни събития в българската история: Съединението на Княжество България с Източна Румелия, Първата и Втората световни войни и установяването на комунистическия режим на управление в България след Втората световна война.
Димитър Кацаров е роден в гр. Орхание (дн. Ботевград), намиращ се тогавашното Княжество България, в семейството на Тодор Кацаров и Цона Тодорова. Семейството му се премества в София и той получава първоначалното си образование там. През 1900 г. завършва Военното училище в София и е произведен в чин подпоручик. Преди да се уволни през 1904 г. като поручик, преминава през различни военни служби в Белоградчик, Видин и София. Същата година заминава за Женева, Швейцария, за да учи във Факултета по социални науки в Женевския университет. Там учи философия, социални науки и медицина до момента, в който среща проф. Едуард Клапаред и окончателно се ориентира към педагогиката и психологията. През 1910 г. се връща в България и започва работа като учител, а по-късно става асистент по педагогика в Софийския университет (от 1910 до 1920 г.). През 1913 г., в началото на Първата световна война (1914 – 1918 г.) е мобилизиран. Той отказва да поеме артилерийското управление на поделението във Видин, за което е осъден на 3 г. затвор, а в последствие е амнистиран. През 1920 г. става доцент, а от 1930 г. е редовен професор и ръководи катедра „Обща педагогика“. През 1937 г. създава първото помощно училище в България под името Възпитателен институт „Развитие“. Бил е и декан на Историко-филологическия факултет и ректор на Софийския университет. От 1947 г. става член-кореспондент на БАН.
Основните педагогически произведения на проф. Кацаров са: „Нравствено развитие и нравствено образование“ (1941 г.), „Характерни черти в развитието на съвременната образователна теория и практика“ (1942 г.), „Теория на образованието: Обща педагогия“ (1947 г.), „Развитие на детето – телесно и душевно“ (1947 г.) и „Опитното изследване в педагогията“ (1947 г.).
Основните педагогически идеи, възгледи и принципи на проф. Кацаров са следните: разглежда образованието като обобщено понятие, включващо обучението и възпитанието; определя педагогиката като наука за образованието; образованието е процес на приобщаване към живота и следователно образованието е равнозначно на живота; физическото, умственото и нравственото усъвършенстване на индивида са основа за подобрението на всяко общество; организацията на обществото представлява образователен проблем; непреднамереното образование, което животът дава не бива да се изключва от преднамереното образование. Също така, той смята, че образованието не задоволява растящите нужди на живота и не успява да посрещне отговорностите, които тези нужди изискват, затова образованието не бива да се изчерпва с усвояването на образователни техники, а трябва да бъде пълна подготовка за живота. Проф. Кацаров поставя основния според него въпрос: как училищното и извънучилищното образование да бъде организирано така, че да осигури хармония между индивидите, обществените групи и между всички фактори и взаимодействията между тях.
Неговите идеи са повлияни от Лев Толстой, а той от своя страна е повлиял със своите идеи и виждания върху своите ученици, сред които са Генчо Пирьов и Жечо Атанасов.