Теориите за лидерството могат да бъдат разделени в три основни групи в зависимост от подхода, от който се определя най-значимият фактор. Това са: подход от позициите на личните качества, поведенчески подход и ситуационен подход.

​

        Теорията за личностните качества (наричана още „Теория за великия човек“) е най-ранно възникналия подход за обяснение и изучаване на лидерството. Този подход търси определен набор от качества, които лидерите трябва притежават, за да бъдат успешни ръководители и които да ги отличават от останалите хора. През годините се правят стотици изследвания, с които да се открие кои са тези качества, но в крайна сметка не е открита пряка връзка между личностните черти на лидерите и техния успех при ръководенето на организациите.

 

        В началото на 40-те години до към края на 60-те години на 20-ти век възниква поведенческия подход, при който търсенето по отношение на лидерството се измества от личностните качества към изучаване на поведението на лидерите. Вниманието тук се съсредоточава върху поведението на ръководителите спрямо техните подчинени и се прави анализ на стила им на ръководство. Този подход включва следните теории:

• Теория за трите лидерски стила (по изследванията на Курт Левин и Дъглас Макгрегър) – авторитарен, демократичен и либерален;

• Стил ориентиран към работата и стил ориентиран към хората (по Ликерт);

• Лидерски стилове на Ликерт (системи) – експлоататорско-авторитарна (система I), благосклонно-авторитарна (система II), консултативно-демократична (система III) и система основана на участие (система IV);

• Управленската решетка на Блейк и Мутън – лидерските стилове се оценяват според два критерия: „грижа за хората“ и „грижа за производството“. Въз основа на степента на двата критерия се определят пет основни лидерски стила: „почивен дом“ (9.1), „управление в екип“ (9.9), „средно управление“ (5.5), „разоряващо управление“ (1.1) и „авторитет-подчинение“ (1.9).

 

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

Фиг. 1: Управленската решетка на Блейк и Мутън

 

        Ситуационният подход не отрича личностните качества на лидерите и стилът им на ръководство, но обръща особено внимание на ситуационните фактори, които произтичат от средата, в която се осъществява управлението. Към този подход спадат следните теории:

• Ситуационен модел на Фидлер – според него, първото условие за успеха на ръководството е базовият стил на ръководителя, който може да е стил, ориентиран към задачите или стил ориентиран към взаимоотношенията. Второто условие е характера на ситуацията, като всяка ситуация се анализира според три основни фактора: взаимоотношения между ръководител и подчинени, структура на задачата и длъжностни пълномощия. Комбинацията на тези фактори води до възможност за идентифициране на осем основни лидерски стила, които са представени в таблица 1.1. Стилове 1, 2 и 3 Фидлер определя като много благоприятни, стилове 4, 5 и 6 като умерено благоприятни и стилове 7 и 8 като неблагоприятни.

 

​

​

​

​

​

​

​

Табл. 1: Ситуационен модел на Фидлер

Източник: Гьошев, Б., „Основи на управлението“, 2011

 

• Теория на жизнения цикъл – тя е разработена от Пол Хърси и Кен Бланчард. В основата на тази теория стои „зрелостта“ на подчинените. Зрелостта на подчинените има четири степени (М1 - ниска степен, М2 и М3 - умерена степен и М4 - висока степен на зрялост), които отговарят на четири лидерски стила, които са: директивен (S1), убеждаващ (S2), участващ (S3) и делегиращ (S4).

• Теория „път - цел“ – тя е разработена от Теренс Мичъл и Робърт Хаус. Близка е ситуационния модел на Фидлер и използва елементи от мотивационната теория на очакванията, като Основава се на взаимовръзките разходи на “труд – резултати”, “резултати – възнаграждение”, “възнаграждение – удовлетвореност”. Теорията предполага четири типове на ръководство: поддържащо, директивно, ориентирано към постижения и стил „участие в управлението“.

• Модел на Вруум и Йетон (Модел на участие във вземането на решения) – разработен от Виктор Вруум и Филип Йетон. Според този модел отношението на ръководителя към подчинените трябва да се променя в зависимост от структурата на задачата. Различават се пет стила на управление: автократичен стил на вземане на решения /АІ и АІІ/, консултативен стил /СІ и СІІ/ и групов стил на пълно участие /GІІ/ .

​

​

Източници:

Гьошев, Б., „Основи на управлението“, глава 11 „Лидерство“, МВБУ, София, 2011 г.

Панайотов, Д., "Организационно поведение: Новите парадигми за човешко развитие", глава 8 "Управление на груповите процеси в организацията", НБУ, София, 2018 г.